Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Киара изпитваше опасения, че тези разпити ще отворят отново раните, които тъкмо бяха започнали да заздравяват. Оказа се обаче, че именно те бяха терапията, от която той отчаяно се нуждаеше. Строгият професионален тон, в който протичаха, изключваше ненужните емоции. Разпитващите поставяха своите въпроси като полицаи, разследващи незначително пътнотранспортно произшествие. Габриел отговаряше със същата неутралност. Едва когато агентите поискаха от него да опише как е била убита Надия, в гласа му се прокраднаха емоционални нотки. Тогава се намеси Шамрон и ги помоли да сменят темата. Те извадиха снимка на млад саудитец, който наскоро бе завършил програмата за превъзпитание на терористи, и я поставиха внимателно на масата.

- Познавате ли този човек?

- Да - отвърна Габриел. - Той уби Малик и останалите.

- Казва се Али ал Масри.

- Къде е сега?

- Живее мирно и тихо в Джида. Изоставил е шейх Бин Тайиб, а изглежда, и окончателно е напуснал джихадист-кото движение. Жена му наскоро е родила момиченце.

- Ханан - каза Габриел. - Момиченцето се казва Ха-нан.

Това бе последната сесия. Същата вечер Киара отмени забраната за гледане на телевизия по време на вечеря, за да проследят събитията в Арабския свят. Режимите в Сирия и Йордания бяха на път да паднат, а според различни източници саудитското правителство беше наредило на Националната гвардия да стреля по протестиращи в Рияд и Джида, вследствие на което имаше десетки жертви. Влиятелният саудитски вътрешен министър -принц Набил, хвърляше вината за вълненията върху ши-итския режим в Иран и върху последователите на Надия ал Бакари. Думите му обаче бяха предизвикали обратен ефект, разпалвайки обичта на протестиращите.

На следващата сутрин Надия посмъртно придоби ранга на героиня и в света на изкуството, когато Музеят на модерното изкуство в Ню Йорк оповести, че му е била поверена цялата й колекция. В замяна на творбите, които се оценяваха на поне пет милиарда щатски долара, музеят бе приел условието на Надия неин човек да е куратор на първата изложба. Когато тя застана на подиума пред нюйоркската преса, обитателите на света па изкуството въздъхнаха с облекчение. Те не знаеха много за Сара Банкрофт, но тя поне бе от тяхното съсловие.

Ден по-късно Сара телефонира на Киара. Беше научила от Ейдриън Картър, че възстановяването на Габриел не върви добре, и имаше идея как да му помогне. С предложение за работа. Конкретна поръчка. Киара се съгласи, без да си направи труда да пита Габриел. Поинтересува се единствено от размерите на картината и крайния срок. Размерите бяха големи. Крайният срок бе съвсем кратък - само два месеца. Киара обаче не се притесняваше. Съпругът й бе успявал да реставрира картина на Тициан за няколко дни. Два месеца си бяха цяла вечност. Габриел се захвана за работа още на следващата сутрин, като опъна платно на подрамка, която сам бе направил. После настани Киара в единия край на канапето и се зае да наглася крайниците й, докато не постигна позата в паметта си. Цяла седмица изпилваше композицията на хартия. Накрая, удовлетворен, се захвана да рисува.

Летните дни бяха дълги. Портретът им придаваше смисъл. Габриел работеше няколко часа сутрин, по обяд спираше, за да се нахрани и да се разходи из залива, след което продължаваше да рисува до залез-слънце. За негов ужас, Шамрон продължи да го наблюдава непрестанно. Киара също го държеше под око, но от дистанция. Точно както се бе надявала, работата се оказа избавление за Габриел. Някои хора се справяха с мъката, посещавайки психотерапевти, а други чувстваха потребност да я опишат на хартия. За Габриел най-добрият лек си оставаха маслените бои - в това отношение приличаше на майка си. Застанеше ли пред триножника, той имаше пълен контрол върху случващото се. На платното грешките можеха да се коригират с няколко мазки на четката или да бъдат заличени с пласт боя. На платното никой не кървеше. Никой не умираше. Никой не търсеше възмездие. Имаше само красота и истина - поне така виждаше нещата той.

Габриел работеше без предварителни очертания върху платното, а палитрата му бе повлияна от цветовете, които бе видял в пустинята Руб ел Хали. Комбинирайки педантичния рисунък на старите майстори със свободата на импресионистите, той постигаше настроение, което беше едновременно класическо и съвременно. На шията й той сложи наниз от перли, а ръцете й обкичи с диаманти и злато. Над рамото й сияеше - подобно на луна - циферблат. Около босите й крака бяха пръснати орхидеи. В продължение на няколко дни той се бори с фона. В крайна сметка реши да я изобрази в стила на Караваджо - изплуваща от мрака. Или по-скоро потъваща в мрака? Това щеше да определи развоят на бунтовете по улиците на Арабския свят.