Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Кой беше? - попита тя.

- Ейдриън.

- Какво иска?

- Да отидем до Лангли.

- Кога?

- Сега.

ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

Рашид ал Хусейни беше голямата грешка на Ейдриън Картър. Габриел бе успял в голяма степен да оправи забърканата от него каша. С прощалния си подарък Халид Сокола бе предоставил на Картър шанс да изчисти останалото.

Подаръкът беше млад саудитски екстремист на име Юсуф. Лангли и Агенцията за национална сигурност вече от няколко месеца подслушваха телефонните му разговори. Юсуф се бе превърнал в един от най-доверените куриери на Рашид. Юсуф предаваше закодираните съобщения на Рашид. Тази вечер той очакваше телефонно обаждане от човек в Германия. Юсуф смяташе, че човекът е водач на новосформирана клетка в Хамбург. В Хамбург обаче нямаше никаква новосформирана клетка. Тя бе измислица на Картър и екипа в Рашидистан.

- Седнал е на предната седалка на онова дайхацу - каза Картър и кимна към един от грамадните екрани в оперативния център. - В момента се придвижват по един уединен път в долината Рафад в Йемен. Преди около час взеха още двама души. Имаме основания да смятаме, че един от двамата е Рашид ал Хусейни. След десет минути нашият ръководител на клетка в Хамбург ще се обади на Юсуф. Инструктиран е възможно най-дълго да го задържи на линия. Ако имаме късмет, Рашид ще каже нещо по време на разговора. Както знаете, Рашид е от приказливите. Навремето направо подлудяваше агентите в Лангли, които се занимаваха с него. Никога не си затваря проклетата уста.

- Кой решава дали да се стреля? - попита Габриел.

- От АНС ще ми съобщят дали чуват и други гласове, както и дали са постигнали положителна идентификация. Ако компютрите потвърдят, че той е там, незабавно ще го ликвидираме. Ако обаче има дори капчица съмнение, заповедта е да не се стреля. Не забравяйте, че последното, което искаме да се случи сега, е да убием Юсуф, преди да ни е отвел до мишената.

- Искам да слушам - каза Габриел.

- Затова те повиках.

Габриел си сложи слушалки. Десетте минути изминаха бавно. После агентът от Хамбург се обади по телефона на Юсуф. Разговорът започна на арабски. Габриел се абстрахира от гласовете. За момента те не бяха от значение. Кажи ми нещо - мислеше той. - Кажи ми нещо важно, дори и да е поредната ти лъжа.

Юсуф и лъжливият ръководител на терористична клетка в Хамбург все още разговаряха, но диалогът им очевидно отиваше към края си. До този момент не се бе чул никакъв звук в задния план, с изключение на тракането на автомобила по разбития йеменски път. Накрая Габриел чу онова, което очакваше - непринуден коментар, нищо повече. Дори не си направи труда да си го преведе. Целта му бе да разпознае интонацията и тембъра на гласа. Да, това бе гласът, който го бе осъдил на смърт в Руб ел Хали.

Искаш ли да приемеш исляма и да станеш мюсюлманин?

Габриел се обърна към Ейдриън Картър. Той говореше напрегнато по телефона с някого от Агенцията за нацио-нална сигурност. Алон се изкуши да попита защо още чакат, но знаеше какво ще му отговорят. Чакаха компютрите да потвърдят онова, което той вече знаеше: че гласът от задната седалка е на Рашид ал Хусейни. Той гледаше как автомобилът лъкатуши по йеменския път и слушаше как двамата джихадисти - истинският и фалшивият -приключват разговора си. Картър тръшна със сила телефонната слушалка в изблик на нехарактерна за него ярост.

- Съжалявам, че те извиках за нищо - каза той. - Може би другия път.

- Друг път няма да има, Ейдриън.

- Защо?

- Защото всичко ще приключи сега.

Картър се поколеба.

- Ако дам нареждане безпилотният „Предътър“ да стреля - каза той, - четирима души ще загинат. Включително и Юсуф.

- Всичките са терористи - каза Габриел. - А един от тях е Рашид ал Хусейни.

- Убеден ли си? - за последен път запита Картър.

- Издай нареждането, Ейдриън.

Картър посегна към телефона, който го свързваше с оператора на безпилотния самолет, но Габриел го спря.

- Какво има? - учуди се Картър.

- Нищо - каза Габриел. - Просто изчакай минута.

Той се вгледа в часовника. След трийсет секунди кимна:

- Сега!

Картър предаде заповедта и дайхацуто изчезна в ослепително бял взрив. Неколцина от екипа в Рашидистан спонтанно заръкопляскаха, но Ейдриън седеше, закрил с ръце лицето си, без да казва нищо.

- Правил съм това стотици пъти - най-сетне рече той, - но всеки път ми призлява.

- Той заслужаваше да умре. Ако не за друго, заради Надия.