Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Готово - каза с напевен глас филипинката. - Открих резервацията ви. Ще ви настаним в луксозна стая на двайсет и деветия етаж, за три нощувки. Нали така, господин Колвин?

- Ако не възразявате - каза той, сваляйки мобилния телефон от ухото си, - бих желал апартамент на четиринайсетия етаж.

- Двайсет и деветият е по-предпочитан.

- Със съпругата ми прекарахме медения си месец на четиринайсетия. Сега бихме искали да отседнем пак там. По сантиментални причини - добави той. - Убеден съм, че ме разбирате.

Но филипинката не го разбираше. Тя работеше на дванайсетчасови смени и делеше едностайна квартира в Дейра с още осем момичета. Любовният й живот се състоеше в отблъскване на пияни опипвачи и изнасилвачи, които погрешно смятаха, че е дошла в Дубай, за да проституира. Тя натисна няколко клавиша на компютъра и го погледна с изкуствена усмивка.

- Всъщност - каза тя, - оказва се, че имаме няколко свободни стаи на четиринайсетия етаж. Спомняте ли си номера на стаята, в която сте прекарали медения месец с вашата съпруга?

- Струва ми се, че беше 1437 - отговори той.

Лицето на рецепционистката посърна.

- За жалост, тази стая в момента е заета, господин Колвин. Но апартаментът до нея е свободен, както и този срещу нея.

- Ще взема този срещу нея.

- Той е малко по-скъп.

- Няма проблем - каза руснакът.

- Ще ми трябва паспортът на съпругата ви.

- Тя ще пристигне утре.

- Моля, предайте й да мине оттук, когато пристигне.

- Непременно - увери я той.

- Желаете ли помощ за багажа?

- Ще се оправя сам, благодаря.

Тя му даде две карти за вратата и го насочи към подходящия асансьор. Действително апартаментът беше точно срещу 1437. Той влезе, веднага включи светещата табела „Моля, не безпокойте“ и заключи вратата два пъти. След това' отвори куфара си. Вътре имаше дрехи, които миришеха на леблебия и кимион, деветмилиметрова „Берета“ и „Глок“ 45-и калибър, две спринцовки, две шишенца със суксаметониев хлорид, малък лаптоп и камера с висока резолюция и гъвкав удължител. Той пъхна камерата под вратата и я свърза с компютъра. След като я настрои, напълни двете спринцовки със суксаметониев хлорид, а пълнителите на пистолетите зареди с патрони. После се настани пред лаптопа и зачака.

През следващите четиридесет и пет минути пред погледа му се заредиха картини от живота в „Бурж ал Араб“, каквито не можеха да бъдат видени в нито една от гланцираните брошури на хотела. Изнервени сервитьори, разнасящи румсървиз. Изтощени камериерки. Етиопска детегледачка, водеща за ръка истерично дете. Австралийски бизнесмен, прегърнал украинска проститутка. Най-накрая, точно в десет часа, видя една изключително красива жена от арабски произход да излиза от апартамент 1437, придружавана от бдителен телохранител. Когато жената и телохранителят отминаха по коридора, от вратата се подаде широкоплещест мъж и се огледа в двете посоки. Беше облечен в бяла кандура, а на главата си имаше бяла гутра. Носеше тъмни очила със златни рамки. Брадата му бе добре оформена и прошарена в долния край. Руснакът вдигна глока и възможно най-тихо зареди патрон в цевта.

ХОТЕЛ „БУРЖ АЛ АРАБ“, ДУБАЙ

Подробностите около заминаването на Надия ал Бакари от хотел „Бурж ал Араб“ бяха уредени не от екипа на Габриел, а от Мансур, който отговаряше за транспорта в „Ей Ей Би Холдингс“. Тя нямаше какво да взема от стаята си, понеже Мансур вече се бе погрижил за багажа й. Нямаше и сметки за плащане, тъй като всичките вече бяха изпратени до централата на „Ей Ей Би Холдингс“ в Париж. Надия трябваше единствено да се придвижи до кръговата алея пред главния вход на „Бурж ал Араб“, където я чакаше автомобилът й. Когато се настани на задната седалка, тя помоли шофьора и Рафик ал Камал да я оставят за момент насаме. Щом остана сама, Надия набра номер, запаметен в нейното „Блекбъри“. От другата страна на линията отговори Габриел на арабски:

- Опишете ми как изглежда.

- Бяла кандура. Бяла гутра. Тъмни очила със златни рамки. Подстригана брада, прошарена на върха.

- Чудесно се справихте, Надия. Тръгвайте към летището. Прибирайте се у дома.

- Изчакайте! - прекъсна го тя. - Трябва да ви кажа и още нещо.

Макар Надия да не знаеше, Габриел седеше във фоайето с вид на човек, който е дошъл в Дубай по-скоро по работа, отколкото за удоволствие. Което си беше истина. На масата пред него имаше лаптоп, а в ухото му - безжична слушалка за мобилен телефон, която в действителност беше предавател. По него той съобщи на многобройния си екип, че операцията току-що е ударила на камък.