Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Булевардът имаше четири платна във всяка посока, тревна ивица в средата и редица светофари, които повечето местни хора игнорираха. Габриел стискаше здраво дръжката на вратата, докато Киара умело маневрираше с грамадния „Ланд Крузър“ сред множеството подобни автомобили. Тъй като беше четвъртък вечер - началото на седмичните почивни дни в ислямския свят, - трафикът бе по-натоварен от обичайното. Огромните автомобили бяха най-многобройни. Повечето от тях бяха управлявани от брадати мъже с кандури и гутри.

Петте джипа на Малик се впуснаха в своеобразна игра. Те се задминаваха един друг, завиваха внезапно, присвят-каха с фарове, за да им дадат път, но всичко това бе съвсем обичайно за анархията по дубайските пътища. Киара и другите трима шофьори от преследващия екип правеха всичко по силите си, за да не изостават. Беше опасна задача. Независимо от беззаконието по пътищата, органите на реда в емирството бяха особено зле настроени към чужденците, предизвикали произшествия. Малик, разбира се, добре знаеше това. Габриел се питаше какво още знае Малик. Вече започваше да изпитва опасения, че сериозните мерки за сигурност, които бе взел, бяха нещо повече от проява на предпазливост. Дали, както и в други случаи, Малик не беше отново с една крачка пред своите неприятели?

Вече наближаваха пристанището на Джебел Али. Автомобилите профучаха покрай бляскавия тематичен парк с търговски център „Ибн Батута“, а след това покрай завод за обезсоляване на морска вода. Габриел почти не обърна внимание на тези най-характерни за Дубай забележителности. Той съсредоточено следеше сложната хореография на черните джипове пред тях. Четири от тях сега се бяха наредили един до друг в четирите платна на булеварда. Бяха намалили скоростта си и блокираха идващия зад тях трафик. Петата кола, в която се возеше Малик, бързо се отдалечаваше напред.

- Измъква се, Киара. Трябва да ги изпреварим.

- Как?

- Намери начин.

Киара зави рязко наляво. След това надясно. И при двата опита пътя й препречваше някой от черните автомобили.

- Натисни газта и мини между тях!

- Габриел!

- Давай!

Тя опита. Не беше възможно.

Вече наближаваха края на безмитната зона на Джебел Али. Зад нея се простираше пустинната територия, деляща Дубай и емирство Абу Даби. Габриел вече не виждаше автомобила на Малик. Беше се превърнал в далечна звездичка от цялата галактика автомобилни задни светлини. Отпред един светофар превключи от зелено на жълто. Четирите джипа забавиха ход и спряха - нещо несвойствено за Дубай. Шофьорите отзад започнаха да натискат клаксоните си нервно, а един от клонингите на Малик излезе от автомобила си, изгледа продължително Габриел и прокара пръст през гръкляна си, сякаш бе нож. Габриел бързо изреди по микрофона имената на хората от екипа си и установи, че всички са живи и здрави. После извади телефона си и набра номера на Надия. Никакъв отговор.

ДУБАЙ

Боингьт, притежаван и поддържан от „Ей Ей Би Холдингс“, излетя от международно летище Дубай в 22,40 часа същата вечер. Според всички сведения управителят на компанията - Надия ал Бакари, не беше на борда му.

Нейното „Блекбъри“ престана да излъчва сигнал точно в 22,14 часа, когато колата й пресичаше Дубай Крийк. Секунди преди прекъсването тя бе разговаряла оживено с Рафик ал Камал. Последният звук, уловен от микрофона, беше приглушено тупване, което можеше да бъде всичко - от борба на живот и смърт до потупване по екрана на телефона с пръст, както тя имаше навик да прави. Скритите в нейния костюм и дамска чанта предаватели в момента бяха далеч извън обсега на приемниците в хотел „Бурж ал Араб“.

Продължаваха да функционират единствено джипиес предавателите. В един момент те спряха на някакъв празен паркинг край Дубай-Хата Роуд, недалеч от местен поло клуб. Габриел откри костюма „Шанел“ в 22,53 часа, а часовника - няколко минути по-късно. Той ги отнесе в тойотата си и ги огледа на светлината на таблото. Тъканта на костюма беше разкъсана на няколко места, а по ревера се виждаха петна кръв. Стъклото на часовника й беше счупено, но надписът на гърба все още се четеше ясно: Към бъдещето, Томас.

Той каза на Киара да кара обратно към хотела, а после изпрати от телефона си текстово съобщение до Лангли. Отговорът пристигна след две минути. След като го прочете, Габриел тихо изруга.

- Какво казват?

- Веднага да отидем на летището.

- Ами Надия?