Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Не предпочитам - отвърна Надия. - Настоявам да присъства.

- Доверявате ли му се? - запита той, поглеждайки Рафик ал Камал.

- Поверила съм живота си в неговите ръце.

- Много добре - отговори той. - Насам, ако обичате.

Тя последва тримата мъже в роби към салона на апартамента, където в сумрака ги очакваха още двама мъже в характерните за емирството одежди. Единият седеше на кушетка и гледаше новинарската емисия по „Ал Джа-зира“ за последните атентати в Пакистан. Другият се наслаждаваше на гледката с небостъргачите покрай булевард „Шейх Зайед Роуд“. Той се извърна бавно и изгледа Надия през тъмните си очила със златни рамки. Не каза нищо. Надия също. В този момент тя не бе сигурна, че въобще е способна да говори.

- Какво има, госпожице Ал Бакари? - попита я той на йордански арабски.

- Просто ми заприличахте на един човек, който работеше за баща ми - отвърна тя без колебание.

Известно време той остана мълчалив. Накрая погледна телевизионния екран и каза:

- Току-що изпуснахте репортажа за себе си във вечерната емисия. Днес сте имали доста натоварен ден. Моите комплименти, госпожице Ал Бакари. Баща ви щеше да го изиграе по същия начин. Доколкото съм чувал, той е умеел добре да съчетава законния бизнес със зекят.

- Научил ме е добре.

- Наистина ли смятате да го изградите?

- Комплекса ли? - Тя сви рамене неопределено. - Последното, от което се нуждае Дубай в момента, е още един хотел.

- Особено такъв, в който се поднася алкохол и се позволява на пияни чужденци да се разхождат по плажа полуголи.

Надия не отвърна, само изгледа другите мъже в стаята.

- Просто мерки за сигурност, госпожице Ал Бакари. Стените имат не само уши, а и очи.

- Мерките ви имат ефект - каза тя, взирайки се право в очите му. - Все още не сте ми казали името си.

- Можете да ме наричате господин Дарвиш.

- Времето ми е ограничено, господин Дарвиш.

- Един час, предадоха ми моите хора.

- Вече петдесет минути - рече Надия, поглеждайки часовника си.

- Нашето начинание понесе сериозни поражения.

- И аз така чух.

- Нуждаем се от допълнително финансиране, за да си стъпим на краката.

- Дадох ви няколко милиона лири.

- Опасявам се, че почти всички от тях бяха замразени или конфискувани. Ако искаме да възстановим организацията си, особено на Запад, ще се нуждаем от още средства.

- А защо трябва да възнаграждавам вашата некомпетентност?

- Уверявам ви, госпожице Ал Бакари, че се поучихме от грешките си.

- Какви промени сте замислили?

- Подсилена вътрешна сигурност, съчетана с агресивен план за обединяване на силите с нашите съперници.

- Разрастване? - попита тя.

- Ако не се разрастваш, госпожице Ал Бакари, загиваш.

- Слушам ви, господин Дарвиш.

След като телефонът на Надия бе изключен, а чантата й бе оставена на пода до входната врата, аудиопредаването от срещата в апартамент 1437 на „Бурж ал Араб“ буквално се осигуряваше от дрехите на гърба й. Макар че вплетеният в плата предавател имаше съвсем близък обхват, сигналът му стигаше до четиридесет и втория етаж на хотела. Там, зад вратата, заключена с две ключалки и барикадирана с мебели, Габриел и Ели Лавон очакваха компютрите им да установят истинското име на човека, който се бе представил като господин Дарвиш. За софтуера за гласова идентификация първите няколко секунди от срещата бяха недостатъчни. После обаче господин Дарвиш започна да говори за пари и програмата започна бързо да сравнява неговия глас със записите в базата данни. Габриел имаше доверие на компютрите, не изпитваше никакви съмнения. Убиецът вече бе разкрил името си - ако не с гласа си, то поне с четирите цифри на номера на стаята, в която се провеждаше срещата. Нямаше нужда Габриел да ги събира, изважда, умножава или пренарежда по какъвто и да било начин. Трябваше единствено да ги раздели на две групи - 14,37 - точният час, в който Фарид Хан бе взривил своята бомба в Ковънт Гардън Маркет.

Пет минути след като Надия влезе в апартамента, компютърът беше готов с резултата. Габриел вдигна кодираната радиостанция до устните си и инструктира членовете на своя екип да се подготвят за изпълнение на присъдата. Човекът на срещата наистина беше Малик, каза им той, и дано Господ бъде милостив към всички.

ХОТЕЛ „БУРЖ АЛ АРАБ“, ДУБАЙ

Високият руснак се появи на рецепцията трийсет секунди по-късно. Имаше правилни черти, бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Според американския си паспорт се казваше Антъни Колвин. Същото пишеше и на кредитната му карта „Америкън Експрес“. Той барабанеше с пръсти по плота, докато чакаше красивата филипинка да открие резервацията му. Притискаше мобилния телефон до ухото си, сякаш животът му зависеше от това.