Клайв Къслър: Навигаторът

– С каква цел, Мелкарт?

– За да се съюзим отново, мили братко.

Лицето на капитана не издаваше чувствата му, но в тъмните му очи пламна гняв.

– Значи знаеш за мисията ми?

– Нали сме от едно семейство? Между роднини не съществуват тайни.

– Тогава не дръж намеренията си в тайна от мен, братко!

– Няма, разбира се. Ела на кораба ми и ще поговорим.

– Моят кораб също е готов да ти предложи гостоприемство.

Мъжът в лодката се разсмя.

– Очевидно ни липсва братско доверие.

– Може би защото сме полубратя.

– Но сме от една кръв – заяви Мелкарт, а после посочи към острова. – Хайде да спрем тази детинска разправия и да се срещнем на неутрална земя и да поговорим.

Капитанът огледа острова. По-голямата част от брега беше покрита с дървета, но пясъчният речен бряг се простираше в равна линия в продължение на стотина метра, а после преминаваше в ниско тревисто възвишение.

– Добре – кимна той.

После нареди на Тарса да подготви група за слизане. Тарса подбра четирима от най-опитните си хора. Само след минути лодката спря на речния бряг. Скитите останаха в нея, а капитанът закрачи по полегатия бряг.

Брат му стоеше на трийсетина метра от брега със скръстени на гърдите ръце. Беше облечен пищно като изтъкнат финикийски благородник – под пурпурния плащ се виждаше богато украсена туника от две части, а на главата си носеше островърха шапка. Масивна златна яка покриваше гърдите и раменете му, по пръстите му блестяха златни пръстени, а по ръцете – гривни.

На ръст беше колкото капитана. Красивото му лице напомняше това на брат му – същият голям нос, мургава кожа, вълниста коса и брада. Но царствените маниери на капитана, неговата повелителност и сила, в брат му се бяха превърнали в бруталност и стаена жестокост. В тъмните му очи нямаше нито дълбочина, нито мекота. Издадената му брадичка подсказваше повече инат, отколкото решителност.

– Много се радвам, че след толкова години те виждам пак, братко – започна Мелкарт. В широката му усмивка се таеше лукавство.

– Защо си дошъл? – прекъсна го капитанът, който не беше в настроение за неискрени любезности.

– Може би баща ни е решил, че имаш нужда от помощ, за да изпълниш мисията си.

– Той никога не би ти се доверил.

– Но очевидно се е доверил на теб, а ти си крадец.

Бузите на капитана пламнаха, но той овладя гнева си.

– Не отговори на въпроса ми, Мелкарт!

Мелкарт сви рамене.

– Разбрах, че си заминал. Опитах се да те пресрещна, но корабът ти беше прекалено бърз и изостанахме.

– Защо корабът ти е пригоден за война?

– Тези води са опасни.

– Твоето идване тук е противопоставяне на бащината ни воля. Той не би го искал.

– Баща ни! – изплю думите Мелкарт. – Баща ни беше женкар, който преспа с оная курва, майка ти.

– Както и с оная курва, твоята !

Мелкарт придърпа пурпурната си роба. Ръката му посегна към меча, но премисли и я отдръпна.

– Глупаво е да се караме по семейни въпроси – наложи си спокоен тон той. – По-добре да отидем на кораба ми. Ще ти предложа нещо освежително и ще поговорим.

– Няма за какво да говорим. Още сега ще обърнеш кораба си, а ние ще те последваме.

Капитанът се обърна и закрачи към реката. Ослушваше се за шум от стъпки, в случай че брат му събере смелост да го нападне в гръб, колкото и малка да беше вероятността. Но единственият звук, който чу, беше гласът на Тарса.

– Капитане! – извика скитът. – Зад теб!

Тарса беше зърнал как сред тревите на хребета зад реката се надигат десетина глави.

Капитанът рязко се обърна и видя тичащите към него мъже. Раменете и гърдите им бяха покрити с татуировки.

Траки!

Още един от свирепите народи, които продаваха уменията си с меча и копието на финикийския флот. Траките профучаха покрай брат му, който им викна:

– Убийте го!

Капитанът извади къс меч с широко острие. Траките го обкръжиха и закрещяха ожесточено.

Той се обърна, за да застане с лице към нападателите си, но гърбът му остана открит. Един от траките се приближи, вдигнал метателното си копие, но внезапно се закова на място и изтърва оръжието. Стисна с ръка перото на стрелата, която стърчеше от гърлото му, изкашля се влажно, свлече се на колене и падна по лице в пясъка.

Тарса спокойно постави на тетивата следващата стрела. Със същата лекота, с която си поемаше дъх, уби втори тракиец. Останалите се разбягаха.

От лъковете на стрелците на Тарса се изсипа смъртоносен дъжд от стрели, които безпогрешно улучиха в гърбовете бягащите траки.