Клайв Къслър - Айсберг(bg)

Хидропланът вече беше близо — много близо. Пит се обърна към кабината и извика:

— Сега!

После запали фитила на стъкления буркан със запалката си и се стегна за внезапното ускорение, което се молеше да усети.

Сандекър натисна стартера. Двата стърлинга по 420 конски сили изкашляха един-два пъти и запалиха с рев. Той извъртя щурвала вдясно и даде пълна газ. „Гримси“ пое по водата като състезателен кон със стрела, забита в задника. Адмиралът мрачно държеше щурвала и почти очакваше да се сблъскат с носа на хидроплана. После изведнъж едно от ребрата на щурвала се отчупи и се блъсна в компаса и той се досети, че кабината я обстрелваха. Все още не виждаше нищо, но знаеше, че екипажът на хидроплана стреля на сляпо през мъглата, воден единствено от командите на радарния оператор.

Напрежението на Пит беше невъобразимо. Погледът му сновеше от стената мъгла пред носа към буркана в ръката му. Пламъкът на фитила вече се приближаваше опасно към гърлото, в което беше потопен, и бензина отдолу. Пет секунди, не повече, и трябваше да запрати буркана зад борда. Започна да брои. Пет отминаха. Шест, седем. Вдигна ръка. Осем. Тогава хидропланът изскочи от мъглата срещу тях и мина на не повече от три метра от перилото на „Гримси“. Пит метна буркана.

Следващата секунда остана запечатана в паметта на Пит до края на живота му. Ужасяващ образ на висок русокос човек, хванат за перилото, който в шок и недоумение гледаше смъртоносното нещо, хвърчащо през влажния въздух към него. После бурканът се разби в стената отзад и той изчезна сред експлозията на издигналия се ярък огън. Пит не видя повече нищо. Двата кораба се бяха разминали и хидропланът се бе загубил.

А и нямаше време да мисли. Бързо запали фитила на една от тенекиите, когато Сандекър зави на сто и осемдесет градуса по дирите на хидроплана. И той се беше забавил. Пулсиращият жълто-червен блясък се виждаше добре през сивата мъгла. Адмиралът се насочи право натам. Сега стоеше съвсем изправен. Беше сигурно, че който и да бе стрелял към „Гримси“ преди тридесет секунди, сега не би стоял на пламтящата палуба с надеждата да надупчи старото корито. Нито пък хидропланът можеше да блъсне каквото и да е, преди огънят да бъде изгасен.

— Удари ги пак — извика той на Пит през строшения прозорец на кабината. — Дай им на мръсниците да опитат от собственото си лекарство.

Пит не можа да отговори. Едва успя да хвърли горящата тенекия, преди Сандекър отново да завърти щурвала към носа на хидроплана за трета поредна атака. Още два пъти обърнаха в мъглата и още два пъти Пит запрати назъбените обгарящи тенекии, докато изчерпа арсенала си.

Тогава „Гримси“ бе застигнат от ударната вълна, която събори Пит на палубата и изкърти останалото стъкло от кабината на Сандекър. Хидропланът беше избухнал с вулканичен рев на огън и горящи отломки и веднага се бе превърнал целият в горящ пъкъл от край до край.

Ехото се върна от скалите на брега и отново отлетя към тях, когато Пит накрая успя да се изправи колебливо на крака и огледа невярващо хидроплана. Онова, което навремето е било великолепен кораб, сега гореше безнадеждно до самата ватерлиния. С клатушкане отиде до кабината — загубил временно равновесие от бученето в ушите и лекото сътресение — докато Сандекър забавяше „Гримси“ и го насочваше към пламтящите развалини.

— Виждаш ли някой оцелял? — попита Сандекър. От леко срязаната му буза струеше кръв.

Пит поклати глава.

— Получиха си го — заяви той равнодушно. — Дори някой от екипажа да успее да стигне жив до водата, ще е умрял от студ, преди да го намерим в тая бъркотия.

Тиди влезе в кабината, като придържаше с една ръка червеникаволилав белег на челото си и с изражение на пълно неведение.

— Какво… какво стана?

— Не бяха резервоарите за гориво — отвърна Сандекър. — В това поне съм сигурен.

— Съгласен съм — мрачно кимна Пит. — На борда трябва да е имало експлозиви, на които е попаднала последната ми саморъчна запалителна бомба.

— Доста неразумно от тяхна страна. — В гласа на Сандекър се чувстваше почти радост. — Неочакван ход каза ти и беше прав. На тъпите гадини никога не им е хрумвало, че заклещените мишки могат да се бият като тигри.

— Поне малко оправихме резултата. — На Пит би трябвало да му е криво, но съвестта не го безпокоеше. Отмъщение — той и Сандекър бяха действали в стремеж за самозащита и заради отмъщението. Бяха направили вноска, за да си върнат за смъртта на Хънуел и останалите, но до окончателното разплащане оставаше още много. Странно, мислеше си, колко лесно е да убиваш хора, които не познаваш. „Страхувам се, че грижата за живота ще ви коства скъпо“, му беше казал доктор Йонсон. „Умолявам ви, приятелю, не се колебайте, когато дойде моментът.“ Пит изпитваше мрачно задоволство. Моментът беше дошъл и той не се бе поколебал. Нямаше време дори да помисли за болката и смъртта, които беше причинил. Запита се дали това подсъзнателно приемане на убийството на напълно непознати не правеше войните по-приемливи за човешката раса.