Клайв Къслър - Айсберг(bg)

— Добрутро, Дърк — поздрави го тих глас. — Почти бях загубила надежда, че някога ще се събудиш.

Пит вдигна поглед към засмените кафяви очи на стройно момиче, което бе седнало на стол до долния край на леглото.

— Последното птиче с жълт клюн, което кацна на перваза ми, ни най-малко не приличаше на теб — усмихна се той.

Тя се засмя, засмяха се и кафявите очи. Прибра дългите кичури лъскава светлокестенява коса зад ушите си. После се изправи и отиде до горния край на леглото с движение, което би могло да се оприличи само на живак, спускащ се по лъкатушеща стъклена тръбичка. Носеше червена вълнена рокля, която прилепваше към изящната й фигура с тънка талия; ръбът стигаше до изваяните й колене. Не беше точно прекрасна в екзотичния смисъл, нито беше предизвикателно сексапилна, но беше хубава — дяволски хубава — с жива привлекателност, която стапяше сърцето на всеки мъж, когото срещнеше.

Докосна бинта на главата му и усмивката отстъпи пред майчинска загриженост:

— Доста си изпатил, много ли те боли?

— Само когато стоя на глава.

Пит знаеше защо тя е искрено разтревожена; познаваше я. Казваше се Тиди Ройъл, а закачливата й външност заблуждаваше. Можеше да пише по сто и двадесет думи в минута на машина в продължение на осем часа, без да се помести, а стенографираше малко по-бързо. Това бяха най-важните причини да работи като лична секретарка на адмирал Джеймс Сандекър — или поне той така постоянно твърдеше.

Пит приседна и надникна под завивките да види облечен ли е с нещо. Беше, но съвсем оскъдно — единствено с чифт спортни гащета.

— Щом ти си тук, това значи само едно — че и адмиралът е наоколо.

— Взехме самолет за Исландия петнадесет минути след като той получи съобщението ти по радиото от консулството. Много е разстроен от смъртта на доктор Хънуел. Адмирал Сандекър обвинява себе си.

— Аз съм първи на опашката — заяви Пит. — Бях там преди него.

— И той се опасяваше, че ще се чувстваш така. — Тиди се опитваше да говори спокойно, но не успяваше. — Съвестта ти се тормози от вина и навярно се опитваш в ума си да подредиш нещата другояче.

— Адмиралът сигурно се е претоварил от усилията си да усеща всичко от разстояние.

— О, не — възрази тя. — Не говоря за адмирала.

Пит се намръщи въпросително.

— Някакъв доктор Йонсон от едно малко село на север се е обадил в консулството и е дал точни указания за възстановяването ти.

— Възстановяване, глупости! — отсече Пит. — Което ме навежда на мисълта — ти какво, по дяволите, правиш в спалнята ми?

Тя изглеждаше обидена.

— Дойдох по свое желание.

— По свое желание?

— Да поседя до теб, докато спиш — добави. — Доктор Йонсон настоя. При тебе е имало служител от консулството всяка минута, откакто си заспал снощи.

— Колко е часът?

— Малко след десет — сутринта, бих могла да уточня.

— Боже, загубил съм почти четиринадесет часа. Какво е станало с дрехите ми?

— Според мен са ги хвърлили. Не ставаха и за парцали. Ще трябва да поискаш на заем други от някой от консулството.

— В такъв случай защо не ми намериш нещо всекидневно, докато аз взема един душ и се обръсна? — Той я изгледа с най-страшния си поглед и добави: — Добре, скъпа, обърни се към стената.

Тя остана с лице към леглото.

— Винаги съм се чудила как ли изглеждаш, когато се събуждаш сутрин.

Той беше наполовина станал, когато три неща се случиха едновременно — пред очите му изведнъж заплуваха три Тидита, стаята се люшна като гумена, а главата започна да го боли с всички болки на света.

Тиди делово пристъпи и го улови за дясната ръка отново с майчински загрижено лице.

— Моля те, Дърк, главата ти не е готова още за ставане.

— Нищо, няма нищо. Просто се изправих много бързо. — Той отново се надигна и залитна в ръцете й. — От теб няма да стане добра медицинска сестра, Тиди. Много се привързваш към пациентите си.

Задържа се за нея, докато трите й образа се сляха, а стаята застана неподвижна; само болката в главата му не искаше да намалее.

— Ти си единственият пациент, към когото бих искала да се привържа, Дърк. — Тя продължи да го държи здраво и не понечи да махне ръцете му. — Но ти, изглежда, никога не ме забелязваш. Влизаш при мен в празен асансьор и въобще не ме виждаш. Понякога се съмнявам дали изобщо знаеш, че съществувам.

— О, добре знам, че съществуваш. — Той се отблъсна и тръгна бавно към банята, като се въздържаше да не я погледне, докато говореше. — Мерките ти са: ръст метър и седемдесет, тегло шестдесет и един килограма, деветдесет и един сантиметра обиколка на бедрата, удивителна талия — само петдесет и осем сантиметра, бюст навярно също деветдесет и един сантиметра и среден размер. Общо взето, фигура, чието място е в средата на списание „Плейбой“. Имаш също светлокестенява коса, която огражда напрегнато умно лице с искрящи кафяви очи, оперено носле, съвършена уста с две лунички отстрани, които се показват само когато се усмихваш. О, почти забравих. Имаш две бенки зад лявото ухо и в момента сърцето ти бие приблизително със сто и пет удара в минута.