Клайв Къслър - Виксън 03

— И то здраво завързан — добави Пит. — Доколкото мога да съм сигурен, касетите изобщо не са били отваряни.

Джордино се изкашля.

— Следващ въпрос.

— Изстреляй го!

— Какво има в касетите?

— Очаквах да попиташ това — каза Пит. — Е, добре, едно предположение води до размисъл. Имаме самолет, превозващ цилиндрични касети с тайна мисия някъде в Тихия океан през януари 1954 година…

— Разбира се — прекъсна го Джордино. — Опити с ядрени бомби бяха правени по онова време на остров Бикини.

Стайгър се изправи на крака и застана неподвижен.

— Да не би да намекваш, че „Виксън-03“ е превозвал ядрени бойни глави?

— Нищо не намеквам — отвърна нехайно Пит. — Просто предлагам възможност, при това интригуваща. Защо иначе Военновъздушните сили ще прикриват изчезнал самолет и ще пуснат димна завеса от подвеждаща информация, за да не се разбере за изчезването му? Защо иначе екипажът ще се подложи на почти сигурна смърт, насочвайки повредения самолет към планините, вместо да скочи с парашутите си и да остави самолета да се разбие близо до някое населено място?

— Една особено важна точка пропуква теорията ти: правителството никога не би се отказало от търсенето на изгубен товар от ядрени глави.

— Признавам, че тук ме хвана натясно. Наистина изглежда странно, че такава една разрушителна сила, способна да изравни със земята половината страна, е оставена захвърлена в околната среда.

Стайгър изведнъж сбърчи нос.

— Каква е тази противна миризма?

Джордино скочи веднага и отиде до печката.

— Май пластинката е готова.

— В какво я вариш?

— В смес от оцет и сода за хляб. Само това успях да намеря тук.

— Сигурен ли си, че надписът ще може да се разчете?

— Не съвсем, не съм химик. Но поне няма да я повредя.

Стайгър вдигна ръце в знак на раздразнение и се обърна към Пит.

— Знаех си, че трябваше да опазя това нещо за професионален анализ в лаборатория.

Джордино спокойно подмина забележката на полковника, взе две вилици, внимателно извади пластинката от врящия разтвор и я постави върху кърпа за съдове, за да я подсуши. После я вдигна към светлината и започна да я обръща на всички страни.

— Какво виждаш? — попита го Пит.

Джордино сложи малката пластина пред него на масата, пое си дълбоко въздух и отвърна с напрегнато мрачно лице:

— Символ. Символът, предупреждаващ за радиоактивност.

Натал, Южна Африка, октомври 1988 година

За случайния поглед дебелият мъртъв ствол на баобаба изглеждаше като един от хилядите други такива стволове, издигащи се от североизточната крайбрежна равнина на провинция Натал в Южна Африка. Не можеше да се каже защо дървото бе мъртво и откога. С голите си клони, вкопчили в небесната синева чворести застинали пръсти, и с падналата на места и гниеща под короната му набраздена кора то пак беше красиво по някакъв начин. Имаше обаче една обезпокоителна разлика, която отличаваше този баобаб от останалите — стволът му беше кух и вътре в него бе приклекнал един мъж, който напрегнато се взираше с бинокъл през малък отвор.

Стволът представляваше идеално скривалище, изкопирано от отдавна забравен наръчник на партизанската война. Маркус Сомала, секционен водач на Африканската революционна армия, беше горд с творението си. Само за два часа от миналата нощ той успя да издълбае порестата сърцевина на баобаба и тихомълком да я разпръсне из храстите наоколо. След като се настани удобно в ствола, не му беше нужно да чака дълго, за да изпробва за първи път доколко е надеждно скривалището му.

Малко след пукването на зората един чернокож полски работник от фермата, която Сомала наблюдаваше, мина покрай него, поколеба се, после се облекчи върху ствола на баобаба. Сомала го гледаше и се подсмихваше. За миг си представи как плъзга острието на дългия си и извит марокански нож през отвора за наблюдение и срязва пениса на работника. Представи си го просто за развлечение, за нищо друго. Защото Сомала не се впускаше в глупави действия. Той беше професионален войник и предан революционер, опитен ветеран от близо сто внезапни нападения. Беше горд, че служи на предната линия на ударните действия за отсичане и на последното пипало на английския октопод в Африканския континент.

Бяха минали десет дни, откакто изведе секционната си група от десет души от базовия им лагер в Мозамбик и я прехвърли през границата в Натал. Движеха се само нощем, като избягваха пътеките, познати на полицейските патрули по сигурността, и се криеха в храсталаците от хеликоптерите на Южноафриканските въоръжени сили. Беше дълго и мъчително пътуване. Октомврийската пролет в южното полукълбо беше необичайно студена и почвата под гъстите храсти лепнеше от постоянните дъждове.