Кайл Милс - Човекът без сянка

— Справи се чудесно.

Лоуел бе възвърнал хладнокръвието си и изглеждаше напълно безразличен, докато натискаше едно от копчетата, монтирани в стената. Шумът на бурята, проникващ в изоставената сграда, изведнъж бе заглушен от стържене на метални колела и свистене на газ.

Гелър се вторачи в увития в найлон труп, движещ се по лентата към отвор в стената, ограден от две тежки метални врати. Черният найлон и тиксото отразяваха приплъзванията на пламъка, който изскочи от тръбите край отвора в края на конвейера.

— Колко време ще продължи, сър?

Лоуел тресна двете крила на вратата след трупа и ги залости.

— Не много. Един час. Може би малко повече.

Гелър кимна сковано, без да е в състояние да откъсне очи от малката врата, зад която съскаше газта. Той усети топлината и се дръпна назад, за да я избегне.

— Какво? — извика Куин, наведе се напред и доближи нос на няколко сантиметра от дъното на мивката в банята. Контактната леща, която бе изпуснала, сякаш се криеше нарочно.

— Казвам ти, Куин, старецът беше адски ядосан! — Дейвид беше във всекидневната и не желаеше да се отдалечи от телевизора, но се опитваше да поддържа разговор. — Не знам какво е мислел Боб, но наистина оплеска нещата.

Куин най-после съзря лещата и успя да я залепи на пръста си. Изсуши я, отвори зачервеното си око и за трети път се опита да си я сложи. Хората не трябва да бъркат в очите си, за да виждат по-добре. Това не е естествено.

— От тази гледна точка не мисля, че той ще успее да спечели благоразположението на онзи мързеливец. А ти знаеш какво означава това, Куин.

Лещата се закачи в миглите й и едно мигване я изпрати отново в мивката. Това, заедно със злорадството в гласа на приятеля й и факта, че още нямаше представа какво е объркала в програмата за търсене в КСИД, беше достатъчно, за да избухне:

— За бога, Дейвид, Боб ти е приятел!

— Не му желая нищо лошо — извика Дейвид, сменяйки каналите на телевизора. — Но ако той не получи онази длъжност, може пък да съм аз.

Куин хвана крана и го завъртя гневно. На лицето й се появи доволна усмивка, когато непослушната контактна леща изчезна в канала.

— Предполагам — каза тя.

Сложи си черните очила с рогови рамки и отиде в спалнята. Стъпи на леглото и се огледа в малкото огледало на гардероба.

Куин се вторачи в отражението си за няколко секунди и пое дълбоко въздух, за да въздъхне. Свръхкъсата рокля, която Дейвид й бе купил, се опъна по тялото й и разкри малка част от бялото й бельо. Тя направи гримаса и грубо я дръпна надолу.

— Хей, Куин, струва ми се, че нещо гори.

Тя не отговори. Беше включила сешоара за пръв път от година. Пепеляворусата й коса беше дълга около четири сантиметра и Куин я поддържаше лесно. Но леко разрошената и стърчаща прическа не подхождаше на огненочервената микророкля. Нито очилата. Куин приличаше на момиче, което обръща буквите на кръстословицата в телевизионно състезание. При това без проклетите обувки с високи токове, също подарък от Дейвид, които добавяха още три сантиметра към ръста й от метър и седемдесет и седем. Жестоко!

Дейвид се вцепени за миг, когато Куин влезе във всекидневната, и едва не изпусна дистанционното управление. Тя смутено намести очилата на носа си и се погледна. Полата от шифон беше дълга почти до глезените й, но не закриваше коженото сабо на краката. Куин приглади безформения си пуловер, а Дейвид скочи от дивана и бавно се приближи до нея.

— Какво е това?

— Кое?

— Къде е роклята, която ти купих?

— Да. Роклята. Ами… Виж какво, роклята е малко… Не е съвсем…

— Каза ми, че ще я облечеш.

— Съжалявам, Дейвид! Не се чувствам удобно в нея. — Тя заби показалец в косата си. — Виж как стърчи. Няма да я помръднеш и с чук. И съм си сложила грим. Много.

Той я обиколи мълчаливо, очевидно равнодушен към онова, което Куин смяташе за страхотен компромис.

— Не разбирам, Куин. Наистина не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Защо искаш да приличаш на дебела библиотекарка хипи?

Тя не знаеше как да реагира на това, нито дори дали въпросът изисква отговор. Остана на мястото си и примигна няколко пъти. Когато Дейвид спря пред нея и пъхна ръце в джобовете на обикновения си, но небрежно стилен панталон, Куин най-после се отърси от вцепенението.

— Виж какво, Дейвид, съзнавам, че не познаваш добре женската психика. Но мислиш ли, че трябваше да кажеш точно това?

Макар да не беше най-схватливият мъж, когото бе срещала, студената нотка в гласа й не му убягна. Той дори отстъпи на безопасно разстояние.