Том Егеланд: Краят на кръга

Ягуарът преминава по черния път. Изскачайки на шосето, изръмжава и потъва в облак прах.

После изчезва.

В тишината, която се спуска над нас, нарушавана единствено от вятъра в короните на дърветата и тихото мърморене на студентите, на мен ми стават ясни две неща. Едното е, че бях измамен. Не знам точно как или защо. Но увереността в това ме кара да стисна зъби така силно, че очите ми се пълнят със сълзи. Другото е осъзнаване. Винаги съм бил покорният, изпълнителният. Незаменимото и напълно забравено зъбно колело, което никога не предава механизма. Норвежките власти, отговорни за опазване на културното наследство, ми повериха задачата да упражня контрол. А аз се провалих.

Дяволите да ме вземат, ако професор Греъм Лайлуърт се измъкне с находката. Това не е просто между Лайлуърт и Отдела за старини. Или Дирекцията за управление на културното наследство. Или прокуратурата.

Това е между мен и него.

Аз нямам ягуар. Моята кола напомня на играчка за баня, което някое дете е надуло и е забравило на плажа. Розова е. Ситроен 2 CV. През лятото прибирам гюрука. Казвам й Бола. С нея, доколкото това може да се твърди за отношенията между човек и машина, сме на една вълна.

Седалката изскърцва, когато сядам зад волана. Трябва да повдигна вратата, за да може ключалката да уцели мястото си. Скоростният лост прилича на дръжката на чадър, който някоя истерична лелка по невнимание е набучила в таблото. Включвам на първа скорост, натискам газта и потеглям след професора.

Погледнато като на преследване с коли, резултатът е комичен. Скоростта се ускорява от 0 до 100 за десетилетия. Но рано или късно ще стигна. Само дето ще съм закъснял малко. Не бързам. Първо ще намина през Отдела за старини, за да докладвам на професор Арнцен. След това към полицията. Накрая лично ще предупредя митническите власти на Гардермуен 15 15 Гардермуен — летище в Осло, главното летище за международни полети на Норвегия. — Б.пр. за случилото се. Както и фериботните пристанища — ягуар XJ6 не може да се скрие незабележимо.

Една от причините да прибирам гюрука на колата през лятото е, защото обичам да усещам как вятърът преминава през късо подстриганата ми коса. Тогава си мечтая за един живот в кабриолет под безгрижното небе на Калифорния; животът на гларус с кафеникав загар, заобиколен от момичета по бански, кока-кола и поп музика.

В училище ми викаха Бялата мечка. Причината може естествено да е, защото се казвам Бьорн. Но по-вероятно е, защото съм албинос.

Когато през май професор Трюгве Арнцен ме попита дали бих приел да бъда инспектор при разкопките в манастира „Верне“, по-късно същото лято погледнах на предложението като на 1/10 предизвикателство и 9/10 радостно приветстван повод да се махна от кабинета си. Няма нужда да страдаш от някакъв вид психоза, за да си втълпиш, че четирите стени, подът и таванът през нощта са се доближили един до друг с още няколко сантиметра.

Професор Арнцен е мъжът на мама. Предпочитам да не използвам израза „доведен баща“.

Годините, прекарани със студентите, са го направили сляп за уникалността на отделния човек. Възпитаниците му са се превърнали в маса без индивидуалност и поставен пред тази тълпа от академично еднообразие, у професора се е развило едно лишено от търпение раздразнение. Бащиното наследство го е превърнало в доста състоятелен човек, а също и малко арогантен. Малко от студентите го харесват. Подчинените му говорят зад гърба му. Мога да ги разбера. Никога не съм го харесвал. Всички си имаме своите причини.

Пристигам в Осло в средата на следобедния пиков час. Лятото наближава своя край. Въздухът е жарък и задушен.

Барабаня с пръсти по волана. Чудя се накъде ли са тръгнали всички останали. И кои са. И какво търсят тук. Дявол да ги вземе! Поглеждам часовника си и изтривам потта от челото си. Искам пътят да е само за мен! Всички това искаме. Всеки от нас е обхванат от колективната лудост на масовия автомобилизъм. Само дето самите ние не го осъзнаваме. Именно това отличава лудите от останалите.

Вратата на професор Арнцен е затворена. Някой е махнал шест от буквите на табелката му и с детско удивление стоя отпред и чета: „ПРО ЕС Р ЮГВЕ АР Ц Н“. Изглежда като някое тибетско заклинание.

Тъкмо се каня да почукам на вратата, когато чувам гласове отвътре в кабинета. Затова изчаквам. Леко отстъпвам до прозореца. Первазът е покрит с лепкав прах. Долу на улицата колите се бутат пред светофарите, пешеходците се движат в жегата с размекнати движения. Служебният паркинг зад музея е празен.