Том Егеланд: Краят на кръга

Погледът ми попада на шкафа с архивите.

Сив алуминиев шкаф с три вертикално разположени чекмеджета и ключалка най-отгоре вдясно. Отивам до него и издърпвам най-горното чекмедже.

Заключено е. Разбира се.

С ножица или тирбушон мога да разбия ключалката.

Но не мисля, че ще има нужда.

Под кламерите в кутията на бюрото намирам ключа. Професорът оставя резервни ключове навсякъде. На спираловидната пружина на настолната лампа висят ключовете за мерцедеса и вилата.

Отключвам и издърпвам най-горното чекмедже. Зелените папки са пълни с документи, писма и договори. В средното чекмедже намирам изрезки от чужди списания, систематизирани по азбучен ред и по теми.

Ковчежето лежи най-навътре в най-долното шкафче. Зад папките. Увито в парче плат. В найлонов плик от Lorentzen. Те от своя страна са сложени в пазарска чанта на сиви райета. Под купчина книги.

С чантата подръка подреждам след себе си. Затварям чекмеджетата с архиви и заключвам. Оставям ключа под кламерите. Избутвам стола до бюрото. Хвърлям последен поглед: „Всичко ли е на мястото си? Нещо забравено?“, преди да се измъкна навън и да хлопна вратата след себе си. Коридорът е тъмен. И безкраен. Оглеждам се в двете посоки, преди да тръгна.

„Но, господин Белтьо, каква работа имахте в кабинета на професора? И какво е това в ръцете ви?“

Стъпките ми отекват. Както и ударите на сърцето ми. Поглеждам назад.

„Господин Белтьо? Къде сте тръгнали с артефакта? Откраднахте ли го от професора?“

Задъхвам се, опитвам се да вървя колкото се може по-бързо, без да се затичвам.

„Спрете на място! Спрете незабавно!“

Стигнах! Гласовете звънтят в главата ми. Блъсвам вратата на собствения си кабинет и се втурвам вътре. Облягам се на вратата, докато си поема дъх.

Внимателно изваждам ковчежето от чантата и свалям найлоновия плик и плата. Ръцете ми треперят.

Ковчежето е изненадващо тежко. Две тънки ленти крепят червеникавото, гниещо дърво. То е на път да се разпадне. Процепите разкриват какво има вътре. Друго ковчеже.

Не съм специалист по металите. Не е фатално. Няма нужда да нося ковчежето долу в лабораторията, за да определя от какво е направено вътрешното ковчеже. Злато.

Дори и след толкова векове то свети топло, със златни отблясъци.

Предвкусвам нещо неизбежно.

Докато чакам сърцето ми да се успокои, вторачвам се през мръсното стъкло на прозореца надолу към улицата.

Преди две години прекарах шест месеца в клиника за нервноболни.

Имах късмет и ме приеха в същото отделение, където бях ходил на групова терапия. Времето там не бе помръднало. Балатумът бе със същия десен. Стените бяха в същия болнаво жълто-зелен цвят и голи. Звуците и миризмите бяха същите. Мартин седеше в своя люлеещ се стол и плетеше. Плетеше един и същи шал от осемнайсет години. Съхраняваше плашещо дългото творение във висок кош от тръстика с капак. Той ми кимна сякаш просто бях отишъл до лавката за нещо. Никога не бяхме говорили един с друг. И все пак той ме позна и ме прие като нещо подобно на приятел.

Дори мама не знаеше за престоя ми в клиниката. Тя толкова лесно се разтревожва. Казах й, че ще участвам в разкопки в Египет.

В един плик за писмо формат А4, който изпратих до централната пощенска станция в Кайро, поставих пачка от шест адресирани плика. Заедно с молба за помощ. Не знам арабски. Затова пъхнах двайсетдоларова банкнота. The universal language. 19 19 Универсалният език. — Б.пр. Някакъв приятелски настроен чиновник схванал смисъла. Франкирал и изпратил писмата на мама. Подпечатани Кайро, Египет. Наистина умно. Като в криминален роман. Моята идея беше да изпраща по едно писмо на месец. Мислех, че е очевидно. Все пак най-отгоре вдясно бях написал имената на всеки месец. Наместо това той изпратил всички писма наведнъж. Глупакът. Измислените случки от шест месеца — грандиозни археологически открития, любовни истории с египетски танцьорки, експедиции в пустинни бури на гърбовете на приведени от вятъра камили — наблъскани в седмица. Показателен за моята фантазия и за доверчивостта на мама е фактът, че успях да намеря някакво задоволително обяснение за всичко това. Няма начин да е била съвсем трезва.

Терапията ме изправи отново на крака. Една болница си има своите рутини. За мен те се превърнаха в опорните точки, на които се крепеше съществуването ми.

Покрай болестта ми нямаше нищо екзотично. Без забавни фантазии, че си Наполеон. Без гласове в главата. Просто живот в непрогледен мрак.