Йосиф Перец - Краят на осма база

„Сигурно някаква повреда“ — помислих аз, когато светна червената лампа на пулта. Вече цял месец дежурех пред този идиотски пулт, всеки ден по три часа решавах шахматни задачи и бях изгубил надежда, че някой ще се сети за мен.

Включих видеофона и за пръв път в практиката си произнесох сакраменталната фраза:

— Дежурният от Центъра за нестандартни проблеми слуша!

От екрана ме погледна косматата физиономия на моя пряк шеф Маг, наричан официално Магардич Тепеликян. Не му стигаше коравата четина на главата и рунтавите вежди, ами си беше пуснал и брада. И той беше чудак като всички нас.

— Здравей, Шек — каза той. — Как се чувстваш?

— Чудесно — отговорих мрачно аз. — Като пенсионер.

Маг се засмя. Впрочем за това можех да се досетя само по очите му — останалата част от лицето не се виждаше.

— Пенсионерският период свърши — каза той. — Имам задача за теб.

— Да измета пода? — ухилих се аз. — В епохата на автоматичните прахопоглъщатели това е класически нестандартна проблема!

— Убийство — каза Маг.

— Глупости — казах аз. — Какво убийство?

Маг въздъхна и ме погледна замислено.

— Шек, съжалявам, че се падна през твоето дежурство. За първо разследване май е доста мъчно. Ако искаш, мога да те сменя с някого. Помисли!

Последното беше излишно — аз и без това трескаво мислех. Дявол да го вземе, смяната ми свършва само след половин час. Не можеше ли този кретен, убиецът, да почака малко… Най-разумното е да се откажа. В края на краищата сега, слава богу, убийства не стават всеки ден. Доколкото си спомням, последното беше преди десетина години… Не, нека се хване друг, по-опитен.

— Преднамерено? — попитах разсеяно аз.

— Изглежда — отговори тихо Маг.

Разбира се, че е преднамерено — ако беше случайно, нямаше да стигне до нас. Центъра за нестандартни проблеми… Каква мъка беше, докато попадна тук. Опитвах едно, друго, трето — и всички нормални работи ми омръзваха. На конкурса се явихме седемдесет и трима, един беше прелетял чак от Титан. И взеха мен. Не знам защо. Самият изпит беше баламска работа — редяхме шарени кубчета като хлапета от детската градина, конструирахме капан за птици (специално за целта бяха изписали едно врабче от зоологическата градина в Осло), отговаряхме на някакви тъпи въпроси… Сигурно съм им се видял по-шантав от другите. Тук май е единственото място в Слънчевата система, където шантавите са на почит. Да, ама не съм чак толкова шантав, че да изтърва първата сериозна работа след толкова чакане.

— От къде на къде ще ме сменяш? — отговорих малко по-троснато, отколкото беше нужно. — Нали аз съм дежурен?

— Добре — каза Маг. Стори ми се, че е доволен. — Обстоятелствата на престъплението са малко… как да ти кажа…

— Не ми трябват никакви обстоятелства — прекъснах го аз. — Кажи къде е станало убийството, за да почна работа.

— Както искаш — вдигна рамене Маг.

Такова безцеремонно държане с началниците беше възможно само тук. Изобщо шефовете гледаха през пръсти на нашите чудачества. Даже ги поощряваха. Изглежда, имаха някакво правило — нестандартните проблеми могат да се решават само от нестандартни личности или целия свят. Бяха събрали какви ли не капии от целия свят. Затова се обръщахме един към друг с тези маймунски имена — Маг, Шеш, Рам. Не всеки може да произнесе свястно японското име Дзютаро Накакубо или индийското Сарвапали Чандрасекхара. Или пък моето Страшимир Шекерджиев. Само полякът Шчибор Кшелицки държеше да го величаем с всичките му съгласни. Това беше неговото чудачество.

— Марс — каза Маг. — Осма база.

— С какво се занимават в тази осма база?

— Там ще разбереш — отговори Мат и изключи видеофона.

Значи, трябваше да се мъкна чак на Марс. Бях ходил там два пъти. Трябва да ви кажа, че съвсем не е приятно място. Особено по онова време, когато и базите не бяха уредени добре, и вътрешнопланетният транспорт беше в безобразно състояние… Натиснах бутона, за да повикам следващия дежурен, и пришпорих мускулолета към летището (аз и досега съм мускулопапист, макар че вече всичко живо бръмчи с вертолети, предпочитам да се доверявам на собствения си организъм, отколкото на някакво реакторче).

По пътя се отбих в библиотеката и взех цял джоб микрофилми със странни романи за убийства. Не вярвах да ми помогнат нещо, но нали трябваше да се прави нещо, докато трае полетът.

На космодрума пристигнах рано. Докато се шляех из чакалнята, срещнах един полузабравен съученик, който се връщаше от Марс след тригодишна работа в тамошните рудници. Попитах го за осма база.