Йосиф Перец - Краят на осма база

Само че не успял да реши тази проблема. Започнал да старее, силите му взели да го напускат и работата се закучила. Имал, разбира се, не един и двама сътрудници, но и те не постигнали кой знае какви резултати. Изглежда, задачата била толкова трудна, че с нея би могъл да се справи само човек с кадърността на Розентал, но Розентал на младини.

И тогава на някакъв много висш съвет решили да приложат метода на двамата бразилци. Взели клетки от професора, обработили ги — и на бял свят пръкнали двадесет Розенталчета.

— Зная, че не е лесно за възприемане — каза Розентал. — Ние не сме деца на професор Розентал, а негови двойници. Всеки от нас е професор Розентал с неговата външност, характер, умствени способности. Всеки от нас е физик от класата на професор Розентал и всички ние се мъчим с проблемата — за пробождане на хиперпространствената гънка. Осма база — това е лаборатория с един учен в двадесет лица. Сега — в деветнадесет.

Професорът, изглежда, се умори от толкова приказване и се отпусна назад. След това добави:

— В общи линии това е положението. Имате ли въпроси?

— Да — казах аз. — Къде ще ме сложите да спя?

Заведе ме в една доста прилична за марсианските условия стая. Имах подозрението, че тава е квартирата на починалия Розентал. Типично професорска обстановка. Легло, маса, чудесен апарат за четене на микрофилми. И дори няколко истински хартиени книги на две лавици. Прегледах ги. Само физика. Сред тях — шест тома избрани съчинения на професор Розентал. Сигурно на истинския, не на убитото копие.

Бях уморен като куче и веднага заспах. Имам добрия навик да не сънувам неприятни неща и затова се събудих свеж и весел. После си спомних работата, по която бях дошъл, и веселостта ми се изпари.

От мен се искаше да открия убиеца. На всяка цена. Първо, защото в наше време не трябваше да има убийства. И второ, защото ако се провалях още при първата задача, щяха да ме изритат от Центъра.

Реших да последвам примера на оня чудак от миналото, Холмс ли беше, и по логичен път да възстановя картината на престъплението. Значи, на базата живеят двадесет души. Приличат си като две капки вода. Работят върху нещо много важно. Изведнъж намират един от тях убит. Следователно убил го е един от неговите двойници.

Блестящо умозаключение, до което може да стигне всеки глупак! Ядосах се на логическото мислене, станах и тръгнах по дългия коридор.

Сега нямаше глас, който да ми нарежда накъде да тръгна, затова се пошлях малко, отворих наслуки една врата и влязох. Помещението беше голямо, изглежда лаборатория — пълно е апарати. Сред тях стоеше моят вчерашен познат и нещо човъркаше.

— Здравейте — казах аз. След това се сетих, че може да не е той, а някой от близнаците му, и учтиво се осведомих. — Вие ли сте началникът?

— Началникът ли? — погледна ме учудено оня, вдигна рамене и добави. — Може да се каже, че съм аз.

— Може да се каже или сте — попитах аз и изведнъж се сетих, че същият разговор, дума по дума, протече и вчера. Затова видоизмених въпроса. — Снощи с вас ли приказвах?

— А, не — каза той. — Снощи бях в лабораторията. Знаете ли, във финия спектър на йонизационните потенциали се получи…

Оставих го да си дърдори така десетина минути и тогава внезапно го прекъснах.

— Един от двама ви лъже.

— Моля? — каза той.

— Вчерашният професор Розентал заяви, че той е началник на базата. Сега вие претендирате за този пост. Следователно…

— Следователно — каза той — вие боравите с категории, които тук нямат никакъв смисъл. Какво значи началник? Човек, който командва другите, че има такива качества. А тук няма началници. Или, ако щете, всички сме началници. Защото сме еднакви. Разбирате ли, аб-со-лют-но еднакви.

Нещо в интонацията му ме накара да застана нащрек.

— На вас лично неприятно ли ви е, че сте еднакви?

Той се засмя:

— „На вас лично“ също е израз, който тук не е особено точен.

— Добре — поправих се аз — На вас всички неприятно ли ви е, че сте еднакви?

— Разбира се, не — каза той. — Ние сме създадени такива. Израснали сме заедно, почти изолирани от останалите хора. Работим върху изключително интересна проблема. Толкова трудна, че сам човек не би могъл да се оправи с нея. Какво неприятно виждате във всичко това?

— Нищо — казах аз. — А защо убихте професор Розентал?

— Аз лично никого не съм…

— Вие лично? — прекъснах го аз.

Розентал ме погледна внимателно.

— Умен сте — каза той. — Но не вярвам да откриете точно какво става тук. Съвсем чуждо е за вашия начин на мислене.