Йосиф Перец - Краят на осма база

— Какво ще правиш там? — изненада се той. Явно беше шокиран.

— Имам работа — отговорих уклончиво.

— Осма база… Разправят разни неща, ама аз не вярвам.

— Какви неща?

— Там ще разбереш — повтори той точно думите на Маг и се засмя. — Ако те пуснат.

Започваше да става интересно.

Капитанът на кораба, след като му показах картината от Центъра, ми даде отделна каюта. Цял месец се търкалях на дивана и четях романите. Забавни истории, макар и доста неразбираеми. Шерлок Холмс, Нат Пинкертън, патер (какво ли значеше „патер“?) Браун… Авторите не си спомням, имаше някакъв Дейл или Дойл и една жена струва ми се, Агата Кристи. Единственото, което разбрах, беше че убийствата стават почти винаги за пари. Но това не ми вършеше работа, защото пари бях виждал само в музея.

В Марсбург, тогавашната столица на планетата, се свързах с главния координатор. Помолих го да ми даде транспорт за осма база. Лицето му придоби убийствено сериозен израз.

— Вие, разбира се, сте информиран за предназначението на тази база? — попита предпазливо той.

— Естествено — излъгах аз с надеждата той да изтърве някое сведение.

Но координаторът само се почеса по носа и запита дали мога да карам планетоплан. Отговорих му, че горе-долу се оправям с тези стари щайги. Той се развесели и нареди да докарат един.

— Нали разбирате — обясни той, — иначе трябваше да ви дам пилот, а колкото по-малко хора знаят за осма база…

Планетопланът, за съжаление, не беше стара щайга, а съвсем нов модел. За мен беше истинска мъка да го карам. На два пъти едва не се блъснах в тия отвратителни сиви кратери, по-грозно нещо от тях не съм виждал даже на Луната. Най-после успях да укротя машината и дори да я паркирам точно пред шлюза на обвитата в тайнственост, както пишеше в старинните романи, осма база.

Шлюзът веднага се отвори и аз влязох в камерата. След като зелената лампа възвести, че около мен има достатъчно въздух, смъкнах скафандъра и се огледах за посрещачи. Такива нямаше. Затова пък над главата ми се чу един доста приятен баритон.

— Добър ден — каза баритонът. — Влезте.

Отворих вътрешната врата на шлюза и попаднах в типична марсианска улица — дълъг коридор с еднакви врати от двете страни. Отминах три пресечки. На четвъртата баритонът ми нареди да тръгна вляво. Тръгнах вляво. Стигнах някакъв асансьор. Баритонът каза да вляза. Асансьорът ме понесе надолу. След това спря и аз се измъкнах в един коридор, съвсем същ като горните. Баритонът ме насочи пак вляво. Тръгнах пак вляво. Бях вбесен — не мога да понасям, когато се правят на толкова важни. Идваше ми да спра и да почна да ругая, но точно когато това решение узряваше в мен, една от вратите се отвори и на прага й застана висок, леко прегърбен човек.

— Заповядайте — каза той със същия баритон и ме пропусна да мина в стаята.

— Идвам от Центъра за нестандартни проблеми — представих се аз. — Шекерджиев. Вие ли сте началникът на базата?

— Може да се каже, че съм аз.

— Може да се каже или сте? — запитах строго като истински следовател. Ядът от разкарването по коридорите още не ми беше минал.

— Аз съм — каза той.

Трябваше да му повярвам, макар да не изглеждаше много вероятно. Прекалено млад беше за началник, по-млад от мен — към двадесет и пет годишен. Впрочем какво ли не се среща в наши дни. Интелигентно тясно лице, късо подстриган, с леко гърбав нос. Напомняше ми някого… Не, глупости. Нямаше откъде да го познавам.

— Сигурно се досещате защо съм дошъл — казах аз.

— Разбира се — отговори той. — Във връзка с убийството.

— Бихте ли разказали подробно как е станало всичко?

— Подробно? — повтори началникът. — Ако знаех подробностите, нямаше защо да идвате вие.

— Добре — съгласих се аз. — Тогава кажете това, което знаете.

— То не е много — каза той. — Става дума за един от нашите сътрудници. Намерихме го в лабораторията. Продупчен от лазерен сноп.

— Би могло да бъде нещастен случай.

— Изключено — каза началникът. — В неговата лаборатория няма лазери.

— А самоубийство?

Престилката му е обгоряла на гърба — поясни той. — Стреляно е отзад.

— Така — казах аз, защото нищо друго не ми идваше на ум.

— От Центъра наредиха да замразим трупа — каза началникът. — Ще го огледате ли?

— Веднага — станах аз.

Отново тръгнахме по коридорите — вдясно, вляво, пак вдясно. Спуснахме се още два етажа надолу. Базата беше голяма, но безлюдна — през цялото време не срещнахме никого.