Йосиф Перец - Краят на осма база

Стреснах се с усещането, че в съня ми се е родила някаква много важна, решаваща идея. Няколко минути стоях неподвижно, за да не я изпусна. Постепенно мисълта изплува от подсъзнанието и придоби отчетлива форма. Толкова ясна, че можеше да се изрази с няколко думи.

Ключът на загадката е в стария професор Розентал.

Това беше проста мисъл, самата й простота показваше, че сигурно е вярна. Цялото ми объркване се дължеше на кретенското хипнотизиране от еднаквите фигури пред мен. Но това не бяха само фигури, това бяха живи хора, със свои навици, свой характер, свой мироглед — навиците, характерът и мирогледът на истинския, първия професор Розентал.

Само за няколко часа, разбира се, аз не можех да опозная никой от тях. И затова мотивите за престъплението ми изглеждаха необясними. Но не ми и трябваше да се мъча да проумявам характера на оригинала. А за него бяха издадени книги, биографии, изследвания, всичко, написано от него, беше грижливо събрано и публикувано в академични многотомници с бележки и коментари.

В момента не разполагах с тези академични издания. Сигурно можех да ги намеря някъде из базата, но нито имах време да търся, нито ми се искаше да се обръщам за помощ към някой от Розенталите. Може би щяха да свършат работа и шестте тома избрани съчинения на лавицата в стаята ми.

Прелистих ги набързо, формули, формули, формули. Краткият текст между тях беше написан с онзи изсушен и лишен от индивидуалност жаргон, с който учените никога не говорят и винаги пишат. В началото на първия том имаше голям биографичен очерк, а във втората половина на последния — част от личната и научната кореспонденция.

От биографията не успях да извлека нищо, което да ме заинтересува. Нали знаете как се пишат тези официални животописи на велики личности. Роден еди-къде си, в такова и такова семейство. Баща му, Майка му, Университетът. Първата научна степен. На двадесет и пет години публикува завършена теория върху тази идея. Признание. Професура. Следващи работи. Конгреси, изказвания, връзки. Преподавателска дейност. Умира на не знам коя си дата. Край.

Иди и разбери що за човек е бил!

Писмата му обаче бяха нещо съвсем друго. Просто да не повярва човек, че същият този професор Розентал е писал препарираните фрази в научните си съчинения. Кореспонденцията му показваше една необикновена широта на възгледите, неочаквани интереси и увлечения (кой можеше да предположи например, че старият професор така обича и толкова добре познава кучетата?), понякога — остро чувство за хумор. И една черта, която, според мен, се среща само у много големите хора — способност да се отнася иронично към себе си, без да накърнява достойнството си.

Трябва да ви кажа, че след като прочетох писмата на първия Розентал, започнах да се отнасям с по-голямо уважение към неговите многобройни копия. И все пак един от тях беше убиец!

Започнах да препрочитам кореспонденцията. Погледът ми сякаш случайно се спря на една незначителна фраза. Писмото беше до сестра му, няколко години по-млада от него, филоложка (всички тези подробности научих от коментара под линия.

С моите нищожни способности към езиците — пишеше професорът — сигурно никога нямаше да науча японски, ако в училището един вундеркинд (от него после май нищо не излезе) не започна да говори на японски след двуседмично обучение.

Професор Розентал си спомняше това на седемдесетгодишна възраст, повече от половин век, след като беше завършил училище!

Това изречение ми даде някаква следа. Постепенно започнах да си отбелязвам разни детайли, изрази, дори само отделни думи… Неща, които при първото прочитане ми се бяха изплъзнали.

Часовникът показваше, че на земния Гринуички меридиан вече се разсъмва, когато захвърлих книгата и скочих. Струваше ми се — не, бях убеден! — че съм на правилен път. И затова нямах право да се бавя нито минута.

Почти тичах по дългите, втръснали ми се от обикаляне коридори. Наляво, вдясно. Асансьорът. Пак вдясно. Под една врата се процеждаше тънка ивица светлина. Тук.

Този път не изпълних полезния съвет, който получих днес, и нахълтах, без да чукам. Розентал седеше зад масата, с лявата ръка подпираше главата си, от което физиономията му се беше изкривила и придобила почти трагичен израз, а с дясната бързо драскаше някакви формули.

— Вие ли бяхте преди малко при мен? — попитах аз.

Видях учудването в очите му, но продължих веднага, за да не му дам възможност да отговори: