Том Егеланд: Краят на кръга

— Те изчезнаха с ковчежето, чуваш ли? А теренното проучване беше под всякаква критика. Възнамерявам да напиша доклад! Лайлуърт можеше със същия ефект да проведе разкопките с багер и динамит.

— Ти… предприел ли си вече нещо?

— Не.

— Добре. Остави на мен.

— Какво ще направиш?

— Успокой се, Бьорн! Ще оправя всичко. Не мисли повече за това.

— Но…

— Ще звънна на няколко телефона. Отпусни се. Всичко ще се нареди. Обади ми се утре.

Може би не е нищо особено. Едно ковчеже. При условие, че е лежало под земята в продължение на осемстотин години, то за благополучието на човечеството има малко значение дали то ще бъде изнесено контрабандно от страната. Все едно никога не сме го намирали.

Вероятно професор Лайлуърт има големи планове. Може би възнамерява да го продаде на някой арабски шейх за цяло състояние. Или да го дари на Британския музей, който би си приписал още един академичен триумф за сметка на някоя чужда култура.

С пълната подкрепа на професор Арнцен.

Не разбирам нищо. Нямам нищо общо с това. Но съм бесен. Трябваше да бъда инспектор. Измамиха ме. Ангажирали са ме, защото са вярвали, че ще е лесно да ме заблудят. Бьорн, късогледият албинос.

Зад старата полупорутена къща, в която израснах, се намираше обрасло с бурени поле, което наричахме Хестельока. През зимата правех скокове със ски от скалите. Когато през пролетта се топяха снеговете, организирах си преминавания през пресечена местност с колело по разкаляната пътека. През лятото се катерех по дърветата и седях невидим като катеричка, за да шпионирам младежите, които идваха да пият бира, да пушат хашиш и да се любят под прикритието на високата трева. Бях на единайсет, но вече непоколебим шпионин.

На 17 май 17 17 17 май — Националният празник на Норвегия. — Б.пр. 1977 г. младо момиче бе изнасилено и малтретирано зад храсталак офика. Случи се посред бял ден. В далечината звучаха хоровете, виковете „Ура“ и гърмежите на фишеци. През следващата седмица бе изнасилено още едно момиче. Вестниците подеха темата.

Един следобед, два дни по-късно, някой запали сухата трева. Не беше нещо необичайно. Децата от квартала горяха сухи треви и листа там. Но този път я нямаше групата младежи, която да ограничи пламъците. Пожарът опустоши парцела и части от горичката. Огънят остави след себе си изгоряла и пушеща пустош. Напълно неприспособима за изнасилвания. Предположиха, че е съвпадение.

В училище говорихме за това със седмици. Полицията разследва случая. Измислихме прякори на подпалвача: Лудият пироман, Кралят на пламъците, Отмъстителят.

И до днес никой не знае, че аз бях онзи, който запали пожара.

Много са местата, на които професорът би могъл да скрие ковчежето. Изключвам повечето от тях. Знам как мисли.

Можеше да слезе в главното хранилище. Или да заключи ковчежето в някоя от огнеупорните метални каси. Но не го е направил. Всички имаме достъп до хранилищата. Той не би искал да дели ковчежето с никого.

Един от парадоксите в живота е, че оставаме слепи за онова, което е най-явно. По този начин мисли професорът. Знае, че рискува най-малко, действайки привидно рисковано. Ако искаш да скриеш една книга, постави я на лавицата до другите книги.

Скрил е ковчежето в кабинета си. В някой заключен шкаф. Зад няколко кутии или папки. Представям си го точно. Интуицията ми е безпогрешна. В главата си мога да извикам картини, толкова ясни, колкото и на киноекран. Тази си способност съм наследил от баба.

Професорът е заключил вратата на кабинета. Няма значение. Когато през 1996 г. отсъстваше, за да ръководи разкопки в Телемарк 18 18 Телемарк — област в южна Норвегия, източно от Осло. — Б.пр. , той ми повери един ключ и след това забрави. Както толкова много други неща.

Кабинетът му е два пъти по-голям от моя. И несравнимо по-тузарски. По средата на стаята, върху имитация на персийски килим, се е разположило бюрото с компютъра и телефона, и кутия за кламери, която моят полубрат е измайсторил в час по трудово възпитание. Столът е с висок гръб и хидравлични ресори. До стената е офис гарнитурата, където той пие кафе с гостите си. Лавицата за книги до южната стена се е наклонила напред, натежала от познание.

Сядам във фотьойла, който посреща тежестта ми с мекото си, потъващо гостоприемство. Във въздуха още натежава острият мирис от пурата на Лайлуърт.

Затварям очи и се взирам навътре в себе си. Към интуицията си. Оставам така няколко минути. След това отново ги отварям.