Том Егеланд: Краят на кръга

И въпреки това не му пука.

Скачам долу при него. Останалите са ни зяпнали сякаш професорът току-що е оповестил, че смята да се зарови в земята.

С голи ръце.

Преди да е станало време за вечеря.

Прочиствам гърло тържествено, пресилено ясно, и му казвам, че много избързва. Той все едно не ме чува. Издигнал е параван между себе си и останалия свят. Дори когато гласът ми прозвучава повелително и от името на норвежките власти за управление на културното наследство му нареждам да спре, той продължава своето френетично ровене. За него със същия ефект аз можех да представлявам Магьосникът от Оз.

Изровил по-голямата част от ковчежето, той го хваща с две ръце и го изтръгва от пръстта. Малка част от дървото се отчупва и пада.

Някои от нас извикват. От гняв, изумление. Така просто не бива! Казвам му го. Всяка археологическа находка следва да се третира с най-голямо внимание.

Думите ми пропадат във въздуха.

Той държи ковчежето пред себе си. Дишайки тежко, стои и се взира в него.

— Имате ли намерение — изричам с леденостуден глас и ръце, скръстени пред гърдите, — да предприемем описване на находката?

Негово кралско височество гледа благоговейно ковчежето. Усмихва се невярващо. Тогава промърморва в празното пространство, без да се обръща към никого, на своя най-превзет оксфордски английски:

— This Is. Fucking. Unbelievable! 13 13 Това е. Мамка му. Невероятно! — Б.пр.

— Моля, дайте ми ковчежето — казвам аз.

Той ме поглежда с празен поглед.

Прокашлям се.

— Професор Лайлуърт! Разбира се, наясно сте, че съм принуден да докладвам за случилото се на института! — Гласът ми е придобил хладни, официални нотки, които не са ми съвсем познати. — Отделът за старини и Дирекцията за управление на културното наследство едва ли ще погледнат с добри очи на този подход.

Без да каже и дума, той се изкатерва навън от шахтата и се затичва със ситни крачки към палатката. От костюма му се сипе пръст. Ние, останалите, сме престанали да съществуваме.

Аз не се предавам толкова лесно. Затичвам се след него.

От вътрешната страна на палатката, иззад изпънатата платнена стена, чувам екзалтирания глас на професор Лайлуърт. Повдигам платнището настрани. Сумракът и UV филтърът на очилата ме заслепяват за миг, преди да успея да различа широкия гръб на професора. Все още е задъхан.

— Да! Да! Да! — крещи той по мобилния телефон. — Чуваш ли, Майкъл, кивотът е!

Повече от всичко ме изумява фактът, че е запалил цигара. Той знае, че цигареният дим може да попречи на датирането с въглерод 14 14 14 Методът на датиране с въглерод 14 (метода за радиовъглеродното датиране) е използван широко днес от археолози и антрополози за определяне на възрастта (датиране) на археологически находки и скални пластове. C14 е радиоактивен изотоп на въглерода, който присъства в организмите, докато са живи, и намалява с постоянна скорост след смъртта на тъканите. Периодът му на полуразпад е около 5730 години — на тази база се правят измервания и изчисления. — Б.пр. .

Гласът му е изпълнен с истеричен смях:

— Добрият стар Чарлз имаше право, Майкъл! Не е за вярване! Дявол да ме вземе, не е за вярване!

На полевата маса до него стои ковчежето. Правя крачка навътре. В същото време Иън се материализира насред тъмнината, подобно зъл дух, бдящ над погребалната камера на фараона. Сграбчва ме за раменете. Избутва ме грубо назад вън от палатката.

— За бога… — пелтеча аз. Гласът ми трепери от гняв и унижение.

Иън ме поглежда намръщено и се връща в палатката. Ако можеше да затръшне някоя врата, би го направил. Но платнището на палатката шляпва вяло след него.

Само след миг професорът излиза. Завил е ковчежето в парче плат. Настрани от ъгълчето на устата му стърчи димящата цигара.

— Моля, дайте ми ковчежето! — казвам. Единствено за идеята настоявам. Те обаче нито чуват, нито се интересуват от това.

Личният автомобил на професор Лайлуърт е издължен и лъскав расов екземпляр: ягуар XJ6, цвят бургунд. Двеста конски сили. Ускорение от 0 до 100 километра в час за 9 секунди. Кожен салон. Волан от дърво. Климатик. Може би следа от душевност и зараждащо се самосъзнание дълбоко в двигателния блок, зад всичкия хром и металически лак.

Иън се шмугва зад волана, навежда се и отваря вратата на професора. Той сяда, слага ковчежето в скута си.

Ние стоим и гледаме втрещени в мърлявите си тениски и джинси, облегнати на лопатите и линеалите, със зяпнали усти и пясък в косите, с размазана мръсотия под очите. Но те не ни виждат. Свършили сме своята работа. Вече не съществуваме.