Том Егеланд: Краят на кръга

Професорът прочиства гърлото си:

— Нищо ли няма?

Разтварям ръце и заставам пред него в подигравателна бойна готовност, която за съжаление не му прави впечатление.

— Нищо! — отвръщам му със същото изхриптяване на английски.

С изражение, което само отчасти прикрива презрението му, той ме поглежда и пита:

— Всичко наред ли е? Изглеждате блед днес! — изхилва се той. И чака от моя страна реакция, която дори и за секунда не си помислям да си позволя.

Много от хората смятат професор Греъм Лайлуърт за зъл и с мания за величие човек. Той не е нито едното, нито другото. Високомерието е нещо естествено за него. Виждането на професора за света и нещастните хорица, които пъплят нагоре по подгъва на панталоните му е било оформено в най-ранна възраст, излято и втвърдено в стоманобетон. Когато се усмихва, прави го с дистанцирано и снизходително безразличие. Когато слуша някого, то е от насилена учтивост, която майка му трябва да е внедрила в него с тояги и заплахи. Щом казва нещо, човек лесно може да си помисли, че то се произнася от името на Всевишния.

Лайлуърт изтупва малка хвърчилка от растение, дошла с вятъра и закрепила се на шития по поръчка сив костюм. Оставя цигарата си на полевата маса. С водоустойчив маркер маркира всяка изкопана и изпразнена шахта. С безизразно изражение той маха капачката на маркера и поставя кръстче в квадрат 003/157 от координатната система на масата под чаршафа.

После ме отпъжда с отегчено движение на ръката.

В университета учехме, че всеки от нас може да премести до един кубически метър пръст на ден. По купчината до ситото може да се съди, че следобедът е бил успешен. Ина, студентката, която пресява фино всичката пръст, която ние мъкнем в метални корита и колички, не е намерила нищо, освен няколко тежести за тъкачен стан и един гребен, пропуснати от работните групи. Тя стои по средата на една яма с кал в тесни къси панталони, бяла тениска и прекалено големи гумени ботуши, и държи зелен градински маркуч с прокапващ край.

Много е сладка. За двеста и дванадесети път този следобед поглеждам към нея. Но тя изобщо не се обръща към мен.

Мускулите ме болят. Потъвам в полевия стол, скрит от августовското слънце до сенчест храсталак диви череши. Това е моят ъгъл, сигурното ми местенце. Оттук мога да наблюдавам терена на разкопките. Обичам да имам поглед над нещата. Имаш ли поглед, имаш и контрол.

Всяка вечер, след сортирането и каталогизирането, се подписвам под списъка с находките. Професор Лайлуърт смята, че съм прекалено подозрителен, тъй като държа да сравнявам артефактите в картонените кутии с неговия списък. Досега не съм го хванал в нито една неточност. Но му нямам доверие. Тук съм, за да контролирам. И двамата знаем това.

Професорът се обръща, сякаш случайно, за да провери къде съм. Отговарям му с бодър скаутски поздрав: два пръста към челото. Той не ме поздравява в отговор.

Най-добре се чувствам на сянка. Поради дефект в ириса ми силната светлина експлодира вътре в главата ми в порой от шрапнели. За мен слънцето е диск от концентрирана болка. Затова често мижа. Веднъж едно дете ми каза: „Очите ти изглеждат така, сякаш някой те е снимал със светкавица“.

С гръб към кутията с инструменти оглеждам терена. Белите въженца на координатната система оформят квадратни полета, които биват разкопавани едно по едно. Иън и Ури стоят отстрани до нивелира и теодолита и разговарят, докато наблюдават квадратната мрежа и ръкомахат по посока на рамената на координатната система. За момент, развеселен, си представям, че копаем на погрешно място. Че професорът ще изсвири с глупавата си свирка и ще извика: „Стоп, сбъркали сме!“. Но по израженията на лицата им разбирам, че са просто нетърпеливи.

В разкопките участват 37 археолози. Научните ръководители, подчинени на професора — Иън, Тиодор и Пийт от Оксфордския университет, Моше и Давид от Еврейския университет в Йерусалим и Ури от института „Шимър“, отговарят всеки за своята група норвежки студенти по археология.

Иън, Тио и Пийт са разработили усъвършенствана компютърна програма за археологически разкопки на базата на инфрачервени сателитни снимки и сонарна технология, използваща отразени в земните структури звукови вълни.

Моше има докторски степени по теология и по физика и е участвал в научната група, изследвала плащаницата от Торино 3 3 Торинската плащаница е считана от много вярващи за погребалната одежда на Исус и е една от най-почитаните реликви на християнската църква. През 1988 г. е обявена за фалшива от три независими научни институции. През 2003 г. химически и микроскопски анализ доказват, че изследваните парчета имат различен химичен състав от останалата част на плащаницата и че същата е била поправяна през Средните векове най-вероятно в Близкия Изток. — Б.пр. през 1995 г.