О. Хенри: Квадратурата на кръга

Въпреки опасността да досадя на по-младите читатели, налага се вместо предговор към този разказ за бурни страсти да изнеса един урок по геометрия.

Природата се движи в кръг. Изкуството — по права линия. Всичко, което е естествено, е закръглено. Всичко, което е изкуствено, е ъгловато. Човек, залутал се във виелица, без да иска, се движи в идеални кръгове. Краката на гражданина, променили естеството си поради правоъгълните улици и апартаменти, го водят по права линия все по-далеч от собствената му природа.

Кръглите очи на детето са типичен белег на невинността. Присвитите до права линия очи на кокетката говорят за бруталната намеса на изкуството. Правата уста е белег за хитрост и лукавство. А кой не е чел най-вдъхновенага лирика на Природата, изписана върху устни, заоблени за чиста целувка?

Красотата — това е Природата, достигнала своето съвършенство, а заоблеността е нейният главен атрибут. Погледнете пълната луна, примамливите златни топки над вратата на лихварина, куполите на великолепните храмове, кръглата пита с боровинки, венчалния пръстен, цирковата арена, монетата, която давате на келнера, кръглата винена чаша.

От друга страна, правата линия говори за отклонение от Природата. Представете си Венера да замени своя пояс с права блузка!

Започнем ли да се движим по права линия и да заобикаляме остри ъгли, нашата природа се променя. Така Природата, която е по-гъвкава от Изкуството, се мъчи да се нагоди към неговите по-строги канони. Често пъти това води до доста куриозни явления — например резедава роза, уиски от дървесен спирт, републиканска Мисури, цветно зеле огретен, нюйоркчанин.

Природата се проваля най-лесно в града. Причината за това трябва да се търси в геометрията, а не в морала. Правите линии на улиците и архитектурата, праволинейността на законите и обществените порядки, неизменно правите тротоари, твърдите, строги, подтискащи, безкомпромисни правила във всичко — дори в почивката и развлеченията — хвърлят студено и презрително предизвикателство на кривите линии на Природата.

Ето защо може да се каже, че големият град показва нагледно как се решава задачата за квадратурата на кръга. Освен това можем да добавим, че това математическо въведение е увод към разказа за една родова вражда в Кентъки, пренесена в големия град, който има навика да пречупва всичко, пренесено в него, и да го нагажда към формите на своите ъгли.

Въпросната вражда започва в Къмбърлендските планини между родовете Фолуъл и Харкнис. Първата жертва на тази доморасла вендета е ловджийското куче на Бил Харкнис. Родът на Харкнис отмъщава за тази непрежалима загуба, като пречуква старейшината на Фолуъловия род. Фолуълови не падат по-долу. Те смазват ловджийските си пушки и дават възможност на Бил Харкнис да последва кучето си в онези краища, гдето саригата сама слиза от дървото, на което се е скрила, без да чака да го отсекат.

Враждата процъфтява цели четиридесет години. Хората от Харкнисовия род биват убивани на нивата, през осветените прозорци на къщата си, на връщане от литургия, заспали, в трезво състояние и обратно, поединично или на групи, подготвени или неподготвени за оня свят. Клоните на родословното дърво на Фолуъл падат по същия начин — както предвиждат и повеляват традициите на родния край.

С течение на времето след това усилено подкастряне остават живи само двама души — по един от всеки род.

И тъй, Кол Харкнис, решил вероятно, че ако разпрата продължи, тя ще добие прекалено личен характер, един ден изчезна от Къмбърленд и остави ръката на Сам, последния отмъстител от рода Фолуъл, да увисне във въздуха.

Година по-късно Сам Фолуъл научи, че наследственият му враг живее необезпокояван от никого в Ню Йорк. Сам излезе на двора, обърна с дъното нагоре големия котел за пране, настърга малко сажди, разбърка ги със свинска мас и лъсна обущата си с тази смес. После сложи бяла риза с яка, облече костюма от домашен плат (някога кафяв, а сега пребоядисан черен) и сложи в торбата спартанското си бельо. След това свали от куката сачмалийката, въздъхна и пак я окачи. Колкото и етичен, и похвален да беше този навик в Къмбърленд, кой знае как щеше да погледне Ню Йорк, ако той тръгне на лов за катерички сред небостъргачите по Бродуей. Старият, но сигурен колт, който години наред лежеше в чекмеджето на скрина, му се стори най-подходящото оръжие за авантюри и мъст в големия град. Този револвер и един ловджийски нож с кожена кания Сам сложи в торбата. И когато, яхнал мулето, пое към гарата в долината, последният Фолуъл се обърна и хвърли мрачен поглед към кедровата горичка, сред която се белееха чамови надгробни паметници — родовото гробище на Фолуъл.