Том Егеланд: Краят на кръга

В стаята на баба един часовник с махало тиктака на себе си. От съвсем малко момче обичам този часовник. Той никога не върви точно. Може да започне да бие в най-невероятни часове. Дванадесет без осем! Девет и три! Три и двадесет и осем! В такива моменти часовниковият механизъм задрънчава самодоволно със своите пружинки и зъбни колелца и крещи: „Пет пари не давам!“.

Та кой е решил, че именно останалите часовници по света вървят точно? Или че времето може да бъде уловено с прецизна механика и стрелки? Все размишлявам. От работата е. Когато изкопаеш някой петстотингодишен скелет на жена, отказваща да пусне детето, което е прегърнала, този момент се запечатва здраво във времето.

Полъх на вятъра довява соления мирис на море. Слънцето е по-слабо. Мразя слънцето. Много малко от нас мислят за слънцето като за един непрекъснат ядрен синтез. Но аз, да. И се боя, че след десет милиона години ще дойде неговият край.

Във вика се усеща нотка на възбудена изненада. Под своя чаршафен покрив, професор Лайлуърт се надига с повишено внимание и подушва подобно на лениво старо куче пазач, което преценява дали да залае.

Археолозите рядко крещят, когато открият нещо. Ние постоянно намираме нещо. Всеки вик остъргва малка частица от нашето достойнство. Повечето фрагменти от монети и тежести за стан, които откриваме, накрая свършват в една светлокафява кутия в тъмно хранилище, подобаващо консервирани, каталогизирани и подготвени за бъдещето. Щастливец е онзи, който поне веднъж в кариерата си открие нещо, което би могло да се изложи във витрина. Повечето археолози биха признали, ако задълбаят достатъчно надълбоко в себе си, че последното наистина велико археологическо откритие в Норвегия е направено в Осеберг 10 10 През 1904 г. във ферма Шлаген, Вестфол е открита погребална могила, съдържаща добре запазен викингски кораб, два женски скелета, единият — на жена от виден род, животински скелети, лични принадлежности и др. предмети. Смята се, че корабът е бил построен ок. 815–820 г. сл.Хр. и е функционирал като плавателен съд в продължение на доста години, преди да бъде използван за погребален кораб. — Б.пр. през 1904 г.

Ирене беше тази, която бе извикала. Аспирантка в катедрата по класическа археология. Талантливо и затворено в себе си момиче. Не би било трудно да се влюбя в нея.

Ирене е в групата, ръководена от Моше. Вчера сутринта тя откри останките на основи на постройка. Един октагон, осмоъгълник.

Гледката ме изпълва с неясен, гъделичкащ спомен, който не достига до повърхността. Никога не съм виждал професор Лайлуърт толкова възбуден. По няколко пъти на час отиваше и надничаше долу в нейната шахта.

Сега Ирене се е изправила на крака и се е покатерила на ръба на шахтата. Маха въодушевено на професора.

Доста от нас, останалите, вече тичаме към нея.

Професорът надува свирката си:

— Пфффррррииит!

Магическа свирка. Всички застиват с рязко движение, като на стар 8-милиметров филм, заседнал в прожекционния апарат.

И остават така, покорно замръзнали.

Върху мен магическата свирка няма ефект. Подтичвайки, приближавам шахтата на Ирене. Професорът идва от срещуположния ъгъл. Опитва се да ме спре с поглед. И със свирката: „Пффррриит!“. Но не успява. И аз стигам първи на мястото.

Ковчеже е.

Продълговато ковчеже.

Тридесет-четиридесет сантиметра дълго. Най-външният слой на червено-кафявото дърво е загнил.

Професорът се спира толкова близо до ръба, че за миг се надявам, че ще се стовари напред със сивия си костюм. Най-голямото унижение. Но нямам този късмет.

Задъхал се е от краткото бягане. Усмихва се. Устата му е отворена. Очите — облещени. Изглежда, че е на път сякаш да получи оргазъм.

Проследявам погледа му. Надолу към ковчежето.

С едно-единствено дълго движение професорът кляка, подпира се на лявата си ръка и скача в шахтата.

През събралите се преминава мърморене.

С връхчетата на пръстите — тези меки връхчета, създадени да балансират хапки от предястия, да държат чаши за шампанско и цигари, и да милват копринено меките гърди на свенливи госпожици от Кенсингтън 11 11 Кенсингтън е квартал на Лондон. Намира се на юг и запад от Хайд Парк и е считан за един от луксозните квартали заедно с непосредствените си съседи Челси (на юг), Найтсбридж (на изток) и Нотинг Хил (на север). — Б.пр. — той започва да почиства пръстта около ковчежето.

В книгата си Methods of Modem Archaelogy 12 12 Методи на съвременната археология. — Б.пр. професор Лайлуърт пише, че детайлното вписване на всяка находка е ключът към правилното тълкуване и разбиране. „Търпението и задълбочеността са най-важните добродетели за един археолог“, твърди той във Virtues of Archaelogy, специализираната библия на всички студенти по археология. Трябва да разбира, че прибързва. Нашата работа не е спешна. Когато нещо е лежало в земята стотици или хиляди години, можем да си позволим няколко допълнителни часа, за да бъдем точни и внимателни. Би трябвало да скицираме ковчежето в перспектива, както хоризонтално, така и в профил. Да го снимаме. Трябва да бъдат измерени дължината, дълбочината и ширината на находката. Едва след като са регистрирани всички възможни детайли, можем внимателно да го извадим с шпакла и лъжичка. Да почистим мръсотията и пясъка. Да консервираме дървото. В случай, че сме се натъкнали на предмет от метал, то той следва да се обработи със сески-карбонат. Професорът знае всичко това.