Том Егеланд: Краят на кръга

В плитчините близо до брега се носят островчета гниещи водорасли. Морето леко се блъска в стърчащите от водата скали. Една рибарка се провиква вяло, отегчено.

Клоните на дъба се протягат навън, на двора, черни и влажни; някое и друго листо все още се държи здраво, сякаш не разбира напълно, че есента скоро ще го отнесе със себе си.

Беше лято, когато татко си отиде. Той беше на 31 години, 4 месеца, 2 седмици и 3 дни. Чух го как извика.

Според повечето хора беше злополука.

Първоначално, след смъртта му, мама се обви като в пашкул от тиха скръб. След това, в една метаморфоза, чието влияние аз чувствам и до днес, тя започна да пие и да ме пренебрегва. Хората започнаха да говорят. Алеята до къщата ни се сдоби с очи и уши. В магазина ми отправяха състрадателни погледи. Другите деца измисляха неприлични песни за нея. Рисуваха я гола с тебешир на асфалта в училищния двор.

Някои спомени се загнездват здраво в паметта.

Те, разбира се, са били тук, докато мен ме нямаше. Претърсили са стая след стая. Отстранили са всяка следа от нея. Сякаш никога не е съществувала.

Но и те не са безпогрешни. Пропуснали са четирите копринени въжета, които висят от колоните на леглото.

В дневника си описвам всичко, което ми се случи онова лято.

Ако не бяха коричките на раните и парещият сърбеж, щях да вярвам, че то е било само една последователност от логично навързани измислици. Че през цялото време съм се намирал в стаята си в клиниката. В усмирителна риза. Натъпкан със стесолид 1 1 Стесолид — успокоително средство. — Б.пр. . Може би никога няма да проумея нищо от това, което се случи. Няма значение. Малкото, което съм разбрал или не съм разбрал, ще помня дълго.

Дневникът представлява дебела папка с кожена подвързия. Най-долу, вдясно на корицата, е напечатано в жълто името ми. Дневник на Бьорн Белтьо.

Съществуват два типа археология. Историческата. И душевната: разкопки в мозъка.

Химикалката стърже по хартията. Аз изплитам тихо своята паяжина от спомени.

Клекнал съм по средата на едно поле, разчертано на абсолютно еднакви по големина квадрати, и търся миналото. Слънцето изгаря тила ми. Дланите ми са целите в мехури, които парят почти нетърпимо. Мръсен съм и съм потен. Смърдя. Фланелката лепне по гърба ми подобно на жилав, стар лейкопласт.

Вятърът и копаенето са завъртели във въздуха фин пясък, който образува кафяво-сивкав купол над полето. Очите смъдят от пясъка в тях. Облакът прах изсушава устата ми и напрашва лицето ми; усещам кожата си като напукана кора. Стена тихо. Не е за вярване, че някога мечтаех за такъв живот. Обаче всички трябва да се прехранваме някак…

Кихам.

„Наздраве“ — провиква се някой. Оглеждам се учуден около себе си. Обаче всички изглеждат вглъбени в своята си работата.

Никак не е лесно да откриеш миналото. Няколко копки под най-горния слой земя и после търся в малко метално корито между мръсните ми гуменки, ровейки с върховете на пръстите си във влажната почва. Културният пласт, до който сме достигнали, е на възраст 800 години. Изпаренията от компоста са обилни. В един от своите учебници, Archaeological Analysis of the Ancient 2 2 Археологически анализ на древността. — Б.пр. , професор Греъм Лайлуърт пише: „От тъмната пръст на Земята извират безмълвните послания на миналото“. Чували ли сте нещо подобно? Професор Лайлуърт е един от най-изтъкнатите археолози в световен мащаб. Но увлечението му по поезията е малко прекалено. Човек трябва търпеливо да понася несполучливите му сравнения.

Сега професорът седи на сянка под чаршаф, опънат на четири пилона. Чете. Дърпа от цигара, която не е запалил. Изглежда непоносимо умен, изпълнен с някакво сивокосо и помпозно достойнство, което не е заслужил по никакъв начин през живота си. Най-вероятно си мечтае за някое от момичетата, навирили дупета във въздуха. От време на време ни хвърля по някой поглед, в който се чете: „Някога и аз лежах там и се потях, но това време е далеч в миналото“.

Гледам го изпод вежди през дебелите стъкла на слънчевите очила с UV филтър. Погледът му се среща с моя и се задържа така за секунда или две. После той се прозява. Полъх на вятъра разлюлява чаршафа. Много години са изминали от последния път, когато се е оставил да бъде провокиран от някого с мръсотия под ноктите.

— Господин Белто! — казва той пресилено учтиво.

Още много време ще мине, преди да срещна чужденец, който да успее да произнесе името ми правилно. Той ми маха с ръка да се приближа. Също както робовладелците са махали на негърчетата си през миналия век. Изправям се в шахтата, дълбока един метър, и изтупвам пръстта от дънките си.