Том Егеланд - Краят на кръга

Главата носи заглавие: „The Octagon of Varna: The Myth of the Shrine of Sacred Secrets“ 36 36 „Октагонът във Варна: митът за олтара на свещените тайни“. — Б.пр. .

Докато отварям на съответната страница, пада някакъв разделител. Визитна картичка. Стара е, внушаваща респект. „Чарлз де Уит — Лондонска географска асоциация“ С рефлексивно движение пъхам картичката в джоба си, докато същевременно прелиствам главата.

Чета бързо. За няколко минути съм преминал през текста, който разказва мита за осмоъгълен храм — октагон, построен от Ордена на йоанитите около реликва, за която се говори, че носи, ако съм разбрал текста правилно, послание от божествено естество. Може би от времето на Исус. Може би от времето на кръстоносните походи. Не е съвсем лесно за разбиране. Може да съм се объркал. Четях страшно бързо.

— Може ли да я заема? — повдигам книгата. — Бих искал да я прочета по-задълбочено.

— Да, разбира се! — отвръща тя ентусиазирано. Сякаш повече от всичко друго иска да взема монографията със себе си.

— Сега ми разкажи какво знаеш ти за това! — моля я аз.

Премигва доволна и прочиства гърло. С крехък, вибриращ глас Грете разказва за кръстоносеца, който през 1186 г. донесъл със себе си една реликва на Ордена на рицарите хоспиталиери в Йерусалим. Реликвата по-късно станала известна като Кивотът на свещените тайни. Хоспиталиерите получили нареждане от папа Климент III не само да пазят кивота, но и да го скрият далеч от крадци, кръстоносци и рицари, от епископи, папи и крале. Когато на следващата година Саладин 37 37 Салах ад Дин (или Саладин) е султан на сарацините през втората половина на XII век. Като млад става султан на Египет и води завоевателна кампания в Арабия, а по-късно и срещу кръстоносните държави в Близкия Изток. Превзема Йерусалим през 1186 г. — Б.пр. превзел Йерусалим и хоспиталиерите напуснали града, с тях изчезнали и всички следи. Останала само една нишка, по която да се водят онези, които през вековете са търсили съкровището: свещеното ковчеже се намира в октагон, в осмоъгълен храм.

— В манастира „Верне“? — подхвърлям саркастично.

Тя седи, отпусната назад и ме гледа. В изражението й се крие сянка от снизходителност:

— Защо не в манастира „Верне“?

Едвам сдържам смеха си.

Тя ме потупва по коляното:

— Лилебьорн, знам какво си мислиш. Винаги си бил толкова нетърпелив, толкова недоверчив, така склонен към прибързани заключения. Какво те учих в университета? Не те ли карах да съчетаваш скептицизма с фантазията? Разбирането с учудването? Съмнението с отвореност към непознатото? Трябва да се вслушваш в митовете, преданията, приказките, в религиите. Не защото те ще ти разкрият истината, Лилебьорн. А защото са израснали от една друга истина.

Напрежението в гласа й и в погледа й ме плаши. Все едно иска да ми предаде ключа към вечния живот, преди да изчезне в облак от пушек и искри. Но не прави нито едното, нито другото. Навежда се напред и взема един бонбон от купата на масата. Пъха го в устата си. Чувам го как трака напред-назад между зъбите й.

Тръсва глава:

— Манастирът „Верне“ не е глупаво място за скривалище. Намира се толкова далеч от Светите земи, колкото някой може да си представи. Норвегия е била предният пост на Цивилизацията. А и историците така и не успяват наистина да обяснят защо хоспиталиерите издигат този октагон в Норвегия през дванадесети век. — Поклаща замислено глава: — Ако наистина сте открили октагона, Бьорн, и наистина сте открили ковчеже… — Оставя изречението да се разнесе в стаята.

— Какво е имало в ковчежето? — питам.

— Именно там е въпросът. Какво има в ковчежето?

— Не знаеш ли?

— Боже опази — отвръща тя, — нямам идея. Имаше много слухове. Все още се говори, че династията на Меровингите е скрила съкровище, чийто размер не можем дори да си представим. Злато и скъпоценни камъни, които Църквата и кралското семейство са събирали през вековете.

— Моля те! — прекъсвам я аз с дълбока и престорена въздишка. — Скрити съкровища? Някога да си чувала за някого, който да е намерил някое такова съкровище?

— Може би то все още чака да бъде открито.

— Романтизъм в стил „Индиана Джоунс“!

— Лилебьорн — започва тя и присвива устни по начин, който ми дава да разбера какво е на път да каже, — говоря за слухове, които циркулират из академичните среди от десетилетия. Не гарантирам, че са истина. Но не ги и отхвърлям с такава абсолютна сигурност, както един млад джентълмен, когото познавам.