Том Егеланд - Краят на кръга

— Ако си болна, няма да…

— Глупости!

— Исках само…

— Лилебьорн!

Спира върху мен погледа си.

Не знам как да започна. Тя ми помага:

— Чух, че участваш в разкопките в манастира „Верне“.

Същото беше и докато беше в университета. Знаеше всичко.

— Открихме нещо — казвам. И пак засичам. Търся правилните думи. Накрая избухвам: — Само се опитвам да разбера какво може да се е случило! — Което естествено няма никакъв смисъл.

— Какво открихте? — пита.

— Ковчеже.

Колебливо:

— Аха?

— От злато.

Поклаща глава:

— Виж ти!

— Професор Лайлуърт се измъкна с него.

Мълчи. Да беше поне започнала да се смее. Да беше поклатила глава. А тя мълчи. Започва да кашля. Отначало предпазливо, след това високо и хриптящо. Сякаш белите й дробове се блъскат в гърдите й. Държи и двете си ръце пред устата. Когато пристъпът утихва, тя остава седнала, опитвайки се да си поеме дъх. Не поглежда към мен. Това е добре. Така не й се налага да види изписаното в очите ми.

Прочиства гърло няколко пъти. Дискретно изважда носна кърпичка и плюе.

— Извини ме — прошепва.

Дълго се взирам в котката, която дреме под рояла. По времето, когато бях най-запаленият студент и обожател на Грете, онзи, който постоянно биваше довеждан от някоя важна задача до дома й, тя имаше котка на име Луцифер. Но едва ли е възможно да е същата. Нищо че изглежда абсолютно по същия начин.

— Истинско ли е ковчежето? Старо? — пита.

— Нищо не сочи обратното.

— Никой не е „посолявал“ разкопките?

Поклащам глава. „Посоляването“ е игра, с която ние, археолозите, се забавляваме. Заравяме съвременни предмети в културните слоеве — дистанционно управление на телевизор в съкровището на някой древен крал, безопасна игла сред късове глинени съдове и върхове на стрели.

— Грете, ковчежето е старо. И освен това — изхилвам се глухо, — говорим за разкопки, ръководени от Греъм Лайлуърт. Никой не би посмял да омърси неговите шахти!

Грете също се засмива.

— И той е знаел какво търсим — продължавам. — Знаел е, че ковчежето е някъде там. Знаел е, че ще го намерим. Знаел е!

Тя размишлява за момент над моите твърдения.

— Мислиш, може би, че той иска да открадне ковчежето? За да го продаде след това на предложилия най-добра цена? — пита с глас, клокочещ от храчките.

— Минавала ми е и тази мисъл. Но не е съвсем толкова просто.

— Така ли?

— Отделът за старини е също замесен.

Взряла се е в мен изчаквателно, сдържано.

— Може би и Дирекцията за управление на културното наследство — добавям.

Очите й се стесняват. Сигурно си мисли, че бедният Бьорн вече е полудял.

— Всичко, което казвам, е истина, Грете!

— Да, да.

— И не съм полудял!

Усмихва ми се.

— Разкажи ми какво е това, в което всички те са замесени.

— Не знам, Грете, не знам…

— Тогава защо…

— Може би е поръчкова кражба? — изстрелвам малко прекалено възбудено.

Тя мълчи.

— Но защо?

— Не знам. Възможно ли е Лайлуърт да е член на някоя международна банда, занимаваща се с предмети на изкуството?

Тя се усмихва хладно.

— Греъм? Прекалено голям егоист е, за да бъде част от нещо, каквото и да било то! Да не говорим за банда! — Избликът й е жлъчен и емоционален.

— Познаваш ли го?

— Аз… срещала съм го.

— О! На разкопки?

— Да. Както и в Оксфорд. Преди двадесет и пет години. Защо си толкова подозрителен?

— Той планира да изнесе тайно ковчежето със себе си извън страната.

— Невъзможно! Сигурно само е…

— Грете! Знам плановете му!

— Как можеш да си толкова сигурен?

Несъзнателно снишавам глас:

— Защото го подслушах! — Давам време на думите да паднат на мястото си. — Подслушах го, докато заговорничеше с професор Арнцен.

С примирена, иронична усмивка тя поклаща глава:

— Толкова типично за Греъм. А ти си се правил на момчетата Харди 30 30 Момчетата Харди — популярна поредица детективски/приключенски книги за деца, проследяващи приключенията на братята Франк и Джоу Харди. Оригиналната поредица се създава между 1927 г. и 1979 г. от различни автори. — Б.пр. , както разбирам.

— Опитвам само да разбера.

— Какво по-точно?

— Как е могъл да знае, че ковчежето ще лежи насред развалините на осемстотингодишен октагон по средата на норвежко царевично поле?

Очите на Грете стават бездънни. Известно време плувам из погледа й.

— Всемогъщи боже — проронва тя по-скоро на себе си.

— Какво има?

— Октагон?

— Да. Вече сме разкопали части от него.