Том Егеланд - Краят на кръга

Заключвам апартамента отвътре. Лампичката на телефонния секретар мига. Обикновено не е така.

Първото съобщение е от мама. Напомня ми, че съм поканен на вечеря. И двамата знаем, че отказах. Другото съобщение е от възрастна жена, която с учтив и извинителен глас обяснява на телефонния секретар, че е избрала грешен номер. Третото съобщение е празно. Чувам само как някой диша.

Изведнъж добивам усещането, че не съм сам. Случва ми се понякога. Нечий дух е оставил отпечатък след себе си в апартамента ми. Промъквам се във всекидневната. Слънцето блести в пердетата. Отварям вратата на спалнята, където двойното водно легло се е ухилило насреща ми, приличащо на неизпълнено желание. Банята е тъмна. Кабинетът, който при един мъж на моята възраст с по́ патриархална нагласа, би служил за детска стая, прелива от документи и заети за вкъщи артефакти.

Сам съм. И все пак усещането за нещо чуждо се е загнездило в мен. Отварям си бутилка бира, леденостудена, след като е прекарала седмици в хладилника. Пия, докато правя още една обиколка на апартамента.

Чак на четвъртата обиколка забелязвам. Някой е мърдал компютъра ми. Не много. Само няколко сантиметра. Но достатъчно, за да забележа следата в праха. Сядам тежко на стола и включвам машината. Без резултат. Нищо не писка и не шуми. Дразнещото „Та-ра“, от което се опитвам да се отърва от първия момент, в който купих компютъра, най-накрая е замлъкнало.

Не след дълго разбирам защо.

Предната част е хлабава. С връхчетата на пръстите изваждам панела и надниквам в електронната бъркотия, която представлява органите, линиите на живота и мозъка на машината. Не разбирам от компютри. И все пак виждам, че някой е махнал хард диска.

Мигновено ме обхваща ярост. Нахлуват в апартамента ми. Идват и си тръгват, сякаш съм им дал ключа за своя живот.

После се успокоявам. Все още имам надмощие. Не са получили онова, което са търсели. Изпълнен от необуздан устрем, звъня на полицията, за да съобщя за влизането с взлом. Веднага след това набирам номера на професор Арнцен.

Той е запъхтян.

— Къде е ковчежето? — изкрещява, когато му става ясно кой звъни.

— Ковчежето? — питам престорено.

— Не се прави, че не… — подхваща той.

Някой му взема слушалката.

— Къде е дяволското ковчеже? — Гласът на Лайлуърт трепери.

— Какво ви кара да мислите, че е в мен?

— Зарежи глупостите! Къде е?

— Ще ви спестя много време, като ви съобщя още сега, че на хард диска ми няма друго, освен лекции, някой и друг започнат стих и компютърни игри забавления.

— Къде е ковчежето?

Затварям. Вземам си още една бира. И се чудя какво ли ще стане сега.

Телефонът звъни. Иска ми се да го оставя да звъни. Нямам желание да говоря с никого. Но той не се отказва. Накрая побеждава с настойчивостта си.

Англичанин. Д-р Ръдърфорд от Лондон. Директор на уважавания Британски кралски институт по археология. Предлага ми пари в замяна на the artefact, който, както разбрал, бил в мен.

— Находката е норвежка собственост — възразявам.

— Петдесет хиляди паунда — парира той.

Петдесет хиляди паунда са много пари. Но не ми и хрумва дори да обмисля да приема. Упоритостта ми никога не се е коренила в здрав разум.

— Вече не е в мен — лъжа.

— Не е ли?

Казвам му, че е било откраднато. Ковчежето е откраднато при влизане с взлом в апартамента ми именно днес.

Д-р Ръдърфорд започва да се обърква. Повтаря ли повтаря, че ковчежето не е било в апартамента ми. Не са го намерили. Съвзема се. По гласа му усещам, че съм посял съмнение: ами ако крадците, които е наел, всъщност са откраднали ковчежето? За да го измамят? Сякаш за да се подсигури пита:

— Сигурен ли сте, господин Белтьо?

О, да, quite sure 29 29 Напълно сигурен. — Б.пр. . Колебае се. Лъжата ми го е направила несигурен.

— Дали бихте се заинтересували от една размяна? — пита.

— Какво е това, с което бихте могли да ме заинтригувате?

— Мога да ви разкажа какво стана при смъртта на баща ви.

Времето спира рязко. Пред очите ми се преобръщат калейдоскопични картини: скалата, въжето, сипея, кръвта. Попадам във вакуум, където времето не е помръдвало от двадесет години.

Вторачил съм се пред себе си с празен поглед. Бяха изминали много години след смъртта на татко, когато за първи път осъзнах колко малко съм го познавал. Той е един неопределен образ в спомените ми, замислен мъж, който рядко ми обръщаше внимание или ме допускаше до своя свят. Татко затваряше вратите на своя свят и дръпваше пердетата. Няколко пъти бях видял яростта да искри в очите му, но през повечето време той беше мъж, който се прибираше вкъщи от работа или от разкопки, за да изчезне долу в приземната стая, където работеше върху някакъв научен труд, за който говореше неохотно и от който аз никога не видях нищо.