Том Егеланд - Краят на кръга

— Не можеш ли да му се обадиш все пак.

— По-късно.

— Ужасно важно е.

— Знам за какво става въпрос.

— Ядосан е.

— Ще му се обадя после — лъжа аз.

— Хей, ще има стек за вечеря. Докараха невероятно крехко говеждо при месаря вчера.

Пъхам пръст в устата си и отвратен, издавам звук.

— Глупчо! Ех, не можеш ли да дойдеш? Ще приготвя картофен огретен със сирене и броколи.

— Имам много работа през деня.

— Толкова отдавна не си идвал. Моля те! Скъпи?

— Дойдох само, за да се извиня.

— Глупости!

— Не бях съвсем на себе си.

— Какво те мъчи?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Оставам за чаша чай с нея. Говорим си за общи неща. За това нея я бива. Моите намеци стават все по-малко завоалирани. Но тя не схваща. Дори и когато й казвам, че ще отида до гробището.

Днес се навършват двадесет години от смъртта на татко. Тя ще се сети, естествено, по някое време.

Не само татко умря онова лято. Един цял живот бе разрушен вътре в майка ми. Съществуването й бе сведено да прави приятно ежедневието на професора и на моя полубрат. Превърнала се е в заета и усърдна домашна помощница. Внимава момичетата от фирмата за почистване да избършат праха между черните клавиши на рояла в музикалната стая. От магазина за месо и от този за риба й звънят, когато получат нещо особено вкусно и скъпо. Тя е опората на професора. Неговата любима съпруга. Ослепителната му домакиня. Неговата вечно млада и ласкава любовница. Щастливата майка на момчето. Винаги грижовна. Онази, която винаги му пъхва някоя допълнителна стотачка, когато той излиза в града. И която мие след него, когато той, мъртвопиян и повръщащ, се строполи призори в антрето.

Междувременно и аз получавам пръски от нейната грижовност. Аз съм нейната гузна съвест. И доста добре се вживявам в тази си роля.

— И все още си вегетарианец? — пита Каспър Скот.

Той е необикновено красив мъж. Вярно е, че моето собствено отражение в огледалото оставя в мен едно трайно и, обективно погледнато, доста заслужено чувство за непълноценност, но външният вид на Каспър е така ослепителен, че го прави почти женствен. Погледите на жените в столовата на Дирекцията за управление на културното наследство се лепят по него гальовно и търсещо. Той си дава вид, че не ги забелязва. Но аз знам, че събира това внимание в един голям контейнер, който държи под ръка за мрачни дни.

Бяхме приятели през студентските години. С месеци сме делили една палатка по време на разкопки къде ли не в страната. Когато му се обадих, минаха няколко минути в несигурност, преди да открием стария тон.

Сега седим в столовата, мъчейки се да се държим сякаш всичко е както преди. Ухае на кафе и виенски кифлички, и на кюфтета с лук.

Каспър е роден за археолог. Навярно звучи странно. Той може да постави даден малък предмет, който сам по себе си изглежда маловажен, в далеч по-голям контекст. По време на разкопките при Ларьой именно незначителните останки от ключове и цилиндрична кутийка за игли за шиене му показаха, че най-накрая сме открили изчезналото имение на вожда Халстайн. В един викингски гроб се натъкнахме на съвсем малка сребърна кама, за чието предназначение не се досещахме (играчка, украшение, символично оръжие?), преди Каспър сухо да констатира, че е за чистене на уши.

Той може да чете по даден терен, така както ние другите четем книга. Притежава удивителната способност да различава естествените форми на терена от онези, обрасли с растения, но все пак създадени от човешка ръка. Той бе ръководител на двете групи изследователи, открили останки от поселища на около 11 000 години от късния ледников период в Рогалан и Финмарк. Откритията показаха, че ловци на елени от района около Северно море или номади от Кола може да са били първите, достигнали до разтопения норвежки бряг.

Но Каспър се умори от живота на археологическия терен и от многобройните седмици и месеци далеч от Кристин. Омръзна му жарещото слънце и внезапно появяващите се дъждовни облаци, превръщащи работното ни място в кална яма. Стана бюрократ. През последните години работи в археологическата секция на Дирекцията за управление на културното наследство.

Засрамен, съзнавам, че това е причината, и то единствената, да се свържа с него.

Моля го да разкаже как се е стигнало до разкопките.

Той сръбва от кафето и прави гримаса:

— Странно е, че питаш — казва. — Все се чудя какво точно се случи.

Изваждам пакетчето чай от изпускащата пара чаша и го гледам напрегнато.