Джон Нанс - Терористи

Ръкоплясканията започнаха да затихват. Домакинът на конференцията се появи до нея и обяви десет минути за въпроси. Някой вдигна ръка. Човекът бе твърде далеч, за да се види лицето му. Някой с портативен микрофон отиде до него.

Кет отговори изчерпателно на въпроси за похищението на Еърбридж 737, което я бе направило известна в Бюрото. След това отговори на няколко въпроса относно тактиката. Замаяна от успеха и заета с опити да го прикрие, тя почти пропусна името и длъжността на последния питащ.

— Робърт Маккейб, „Вашингтон Поуст“. Агент Бронски, всички знаем за катастрофата на MD-11 в кубински води от преди два месеца. До момента няма ясно посочена причина, а Куба твърди, че не е отговорна. Каква е вероятността самолетът да не е бил свален от кубинците, а да е станал жертва на тероризъм? И ако е така, какво оръжие е било използвано?

Робърт Маккейб ли, помисли тя, като се опита да не изглежда стресната. Джейк бе прав! Какво прави един от водещите разследващи журналисти на „Вашингтон Поуст“ в Хонг Конг?

Кет прочисти гърлото си.

— За личното ми мнение ли питате, господин Маккейб, или за официалното становище на Бюрото?

— Ще приема каквото дадете — духовито отвърна той, предизвиквайки вълна от смях в залата. — Моля ви, дайте оценката си по случая!

— Не мога да говоря от името на ФБР за разследване, което се води — отвърна специален агент Бронски с насилена усмивка. Искаше й се журналистът да седне и да престане да изпуска духа на доброжелателство, който сега заплашваше да се изпари от залата. — Както знаете, ФБР е дълбоко намесено в разследването, което означава, че за мен е недопустимо да го разисквам. Други въпроси? — попита Кет и изразително погледна настрани от Маккейб.

— Да — каза той в микрофона.

Агент Бронски върна поглед към него.

— Това е една от най-големите конференции — продължи Маккейб — по въпросите за терористичните похищения в историята и вие, агент Бронски, сте тук, защото като преговарящ с терористи, които държат заложници, сте сред експертите на ФБР в област, която накара Бюрото да се хвърли в световна борба срещу въздушните терористични актове.

— А въпросът ви, господин Маккейб, е? — прекъсна го Кет.

— Приближавам го. Като капак на всичко великолепната ви реч показва, че вероятно в тази зала няма делегат, който да знае повече по въпроса от вас. И все пак, въпреки че няма замесени заложници, искате да повярваме, че не знаете никакви подробности за разследването на кубинската катастрофа като евентуален терористичен акт?

В залата се надигна тихо мърморене, след като преводът бе завършен.

— О, знам всички подробности, господин Маккейб, но също така много добре знам, че времето ни изтече.

Някъде над главите им прелетя самолет и Кет се хвана да се концентрира върху тънките вибрации, които преминаха през залата.

— Питам се — продължи Маккейб, — защо никой не говори открито за възможността да е извършен терористичен акт? ФБР със сигурност не е толкова глупаво, за да не стигне до това заключение след катастрофата на самолета TWA при Лонг Айланд през 1996.

— И сбъркахме напълно, нали! — остро отвърна Кет и съжали. Отговори твърде бързо, за да успее да сдържи раздразнението си и то да не проличи в гласа й. — Вижте, това не е форумът за подобни въпроси, господине. Освен това времето ни изтече. Още веднъж ви благодаря — каза Кет на аудиторията и слезе от подиума. Очите й преминаха из залата. Магията от речта й беше развалена.

Проклет да е, помисли си тя, докато домакинът излизаше на подиума да й благодари още веднъж, преди да закрие конференцията.

Кет Бронски бе заобиколена до самия подиум от делегати, които желаеха да говорят с нея, подаваха визитки и я поздравяваха за добрата реч.

Значи щетите не са пълни, каза си тя, но стаеното желание да намери Робърт Маккейб и да му откъсне главата я караше да отговаря кратко и непрестанно да пристъпва към изхода. Прехвърлила чанта през рамо и притиснала плътно към гърдите си кожената папка, младата жена спря за секунда от другата страна на вратата. Тя погледна първо наляво, после надясно, преди да спре поглед на фигурата, застанала точно пред нея.

Робърт Маккейб чакаше пред вратата на залата, облегнат на големия бетонен стълб. Големите му лешникови очи я гледаха. Двете му ръце бяха пъхнати в джобовете на сакото. Куфарче, в което вероятно имаше компютър, стоеше в краката му.

Кет направи няколко крачки към него, стиснала челюсти. Тя пренебрегна смесицата от наситени аромати на кафе и потисна желанието си за чаша от напитката.