Джон Нанс: Терористи

Кет прекъсна и изключи компютъра. Погледът й се спря на часовника. Двадесет минути.

Довърши грима си. После оправи косата, сложи обеците и обу тъмносивите си ниски обувки. След това бързо прегледа речта си.

Лесно им е на мъжете, помисли си. Риза, вратовръзка, панталон, сако и са готови.

Екзотичният аромат на сандаловото дърво изпълни съзнанието й. Специален агент Бронски се спря за момент със затворени очи и вдиша дълбоко благоуханието. Сандаловото дърво и всичко останало, от което бяха направени мебелите, бяха подчертани от елегантно аранжирани свежи ароматни тропически цветя, изпратени на всеки говорител заедно с поднос плодове, сирене и шампанско. На фона се чуваше концерт от Бах, прибавящ шикозна нотка във вечерта.

Кет си взе парченце отлежало „Бри“ и отпи минерална вода от винена чаша. Опита се да не поглежда към дигиталния часовник, който я тормозеше откъм нощната масичка. През балкона се разкриваше невероятен залез, потънал в червени и оранжеви оттенъци. Той изпълваше пристанището с отражението си като огнена палитра. Бе твърде красиво, за да не му обърне внимание. Като онези залези, които баща й посочваше на необичайни места в необичайни моменти. Дори го направи един път по средата на гневна лекция, когато тя бе на осем годинки. Или на девет?

Младата жена се усмихна при спомена колко твърд и непреклонен можеше да бъде той в една секунда и прехласнат, смаян почитател на природната красота, в следващата — железен висш агент от ФБР с душа на поет.

Кет се облегна на стената над нощното шкафче, за да усили звука на концерта, който идваше от вградената аудиосистема. Нежната романтичност на Вивалди бе приветствала влизането й в тази стая преди два дни и бе подсилвала чувството за разточителна елегантност с всеки изгрев и залез над екзотичното пристанище, само името на което събуждаше представи за интриги.

Кет плъзна вратата настрани и излезе на балкона. Разсеяно скръсти ръце, докато отпиваше от красотата пред себе си.

Ето ме, тате, пълноправен агент на ФБР със задача в Рая.

Лекият прилив на гордост и възхищение бе възпрян от факта, че вече не може да вдигне телефона и да сподели с него подобни моменти.

Усмивката й повехна както тлеенето на запад: Липсваш ми, тате. Но се справям.

Хонг Конг, Китай,

12 ноември — ден първи,

9:05 вечерта, местно време/1305 Зулу

Катерин Бронски стоеше на украсения с орнаменти подиум от палисандрово дърво. Тя преброи наум до пет, произвеждайки драматична пауза. Аудиторията от хиляда и шестстотин души бе затаила дъх, буквално вкопчена в последните й думи. Живите образи, които бе нарисувала на добре известното международно похищение, завършило в Ню Йорк, танцуваха в съзнанието на слушателите й.

— Задържахме последното нападение осемнадесет часа с екипите за борба с тероризма — продължи тя, като изговаряше думите с умишлено старание. Така многобройните преводачи, които работеха зад завесите на сцената, щяха да имат време да си свършат работата. — Осемнадесет часа непрекъснати искания и заплахи, на които противодействахме с единственото оръжие, с което наистина разполагаме — изтънченото изкуство на преговорите. Но през тези осемнадесет часа… — Кет отново направи пауза, наслаждавайки се на гледката на големите полилеи в залата, като запаметяваше всеки един от тях. Усети лекия дъх на цигарен дим. Всички знаеха изводите, но до един бяха пленени от разказа й. — … изведнъж предната врата на боинга се отвори, но вместо изстрели и трупове се появиха трима уморени, сломени похитители с вдигнати ръце, които оставиха двеста осемдесет и седем пътници живи и здрави, свободни да се приберат по домовете при семействата си. Разбирате, че това е смисълът. Ние сме хора. Дори и най-лошите сред нас. За съжаление не всяка ситуация със заложници завършва така. Но реакциите дори на най-истеричните и вманиачени хора могат да бъдат манипулирани до известна степен към по-добро, ако откажем да побегнем панически. Благодаря ви много!

Кет Бронски направи малка крачка назад и кимна към аудиторията. Не знаеше какво да очаква. Конференцията бе плодотворна, но тя бе последна и по-голямата част от слушателите бе уморена и готова да си тръгне. Все пак те наставаха и сърдечно заръкопляскаха. Някои от азиатските делегати дори се поклониха.

Мили боже! Овации на крака!

Ръкоплясканията бяха шумни и продължаваха. Кет бе смаяна. Усилието й да контролира широката си усмивка се изплъзваше все повече и повече.