Джон Нанс - Терористи

Около тях вече се чуваха разтревожени гласове, съпроводени с угрижени погледи. Самолетът изостри левия си завой, носът падна още, а скоростта нарасна. Големият пътнически самолет се носеше стремително към разразяващата се буря.

— Джим, какво става? — попита Карен с пребледняло лице. Бе стиснала ръката му толкова силно, че спираше кръвта му.

Той започна да разкопчава предпазния си колан. Отговорът се въртеше в подсъзнанието му.

— Стой тук. Отивам до кабината.

Тя не каза нищо. Просто остави ръката му да се изплъзне от нейната. Той стана от седалката и я погледна. Беше толкова красива.

Виражът на самолета се бе обърнал надясно. Носът се вдигаше леко, но работата с контролните уреди оставаше рязка и необичайна, като че пилотите се бореха за надмощие. Джим бързо тръгна напред. Очите му не изпускаха вратата на пилотската кабина. Тя бе на осемдесет фута пред него. Младият мъж бе наясно, че намесата му в работите на друга авиокомпания щеше да бъде нежелана. Две от стюардесите стояха пред него. Професионалните им усмивки се опитваха да прикрият загрижеността, която издаваха очите им.

Нарастващата асиметрична гравитационна сила нарушаваше равновесието на Джим и го притискаше към седалките вдясно. Той се опитваше да остане прав, но самолетът се накланяше настрани като преобърната от буря яхта.

Какво става, по дяволите, помисли си Джим.

Около него се чуваха сподавени възклицания от страх, докато той се бореше да се придвижи напред. Нещо не бе наред. Не можеше да бъде загуба на контрол. Контролните уреди очевидно работеха, но като че ли някой ги буташе хаотично насам-натам.

Джим забърза напред, като си помагаше, подпирайки се на облегалките. Ръцете му докосваха главите на стреснатите пътници. Чуваше как чинии и прибори се пързалят и тракат, някои от тях падаха от количките. В този момент една млада русокоса стюардеса, с разширени от уплаха очи, го забеляза.

— Господине! — Тя протегна ръка към него. — Господине! Незабавно заемете мястото си и сложете предпазния колан! — Тя застана на пътеката, за да го спре.

— Аз съм пилот! — каза той. Съжали за неубедителния си отговор.

— Това не ме интересува, господине… — започна тя и спря по средата на изречението. Гравитацията стана нулева и русокосата стюардеса политна право към тавана пред очите на Джим.

Кабината на първа класа бе прорязана от слънчеви лъчи, които се преместиха от долу нагоре, докато самолетът завиваше надясно. Младият мъж сграбчи една от облегалките и се тласна напред покрай стюардесата като астронавт. Периферното му зрение улови повърхността на океана през прозореца.

Ние сме обърнати! — каза си.

Ужасяващият факт бе просто брънка от невероятно странната последователност на събитията. Цялото същество на Джим бе съсредоточено върху вратата на пилотската кабина, която сега бе на по-малко от тридесет фута пред него. Вратата трябваше да бъде заключена, а той трябваше да влезе и да сложи край на това, което ставаше там. Каквото и да беше то.

Огромният MD-11 все се обръщаше. Дясната му страна се върна в горно положение и гравитацията отново се възстанови. Хората и количките на кетъринга изпопадаха на пода. Половината от вратите на багажните отделения над главите на хората бяха отворени, а съдържанието им — разсипано.

Една по-възрастна дама излетя от седалката си по време на нулевата гравитация и после падна на пода, препречвайки пътя напред. Джим се опита да я прескочи, но се препъна в нея. Силите на гравитацията се увеличиха, писъкът на въздушната струя навън се усили, носът се наведе надолу, а самолетът продължаваше да се завърта. Без съмнение връхлитаха повърхността на Мексиканския залив.

Ръката на Джим се впи в една от облегалките. Отвсякъде около него се носеха силни викове на страх. Той стегна мускулите си и се тласна напред с всичка сила. Тялото му се изстреля във въздуха и болезнено се удари във вратата на пилотската кабина. Джим задърпа бясно дръжката. Беше заключена, както и очакваше.

Времето спря. Секундите се превърнаха в минути. Обзе го чувство на ужас и безизходица. Не можеше да определи дали бяха обърнати или не, но знаеше, че падат и им остават броени секунди.

Джим сви крака срещу вратата и дръпна.

Тя не се помръдна.

Дръпна отново, но ключалката бе твърде здрава.

Скоростта се увеличи. Не можеха да бъдат на повече от десет хиляди фута от повърхността. Писъкът на въздушната струя бе оглушителен. Образът на бъдещата му съпруга изплува пред очите му, вдъхвайки му сили. Джим усили хватката си върху дръжката на вратата, събра всичките си сили и дръпна. Болката избухна в ръцете му. Усилващото се пищене на въздушната струя на почти свръхзвуковия полет помете всички други сетива.