Джон Нанс - Терористи

— Е, вече не се притеснявам — отвърна той, като потисна желанието си да й даде годежния пръстен веднага, обзет от облекчението, че не го е забравил в дома си в Хюстън.

Не, каза си той, всичко ще се реши през тази седмица на Канарските острови.

Трябваше да е сигурен.

Карен стисна ръката му и се засмя тихо. Джим отново погледна през прозореца. Той пресметна наум разстоянието до купестите облаци, увиснали над Мексиканския залив, северно от курса на самолета. Запита се какво виждаха пилотите на радара си. Яростният ураган заплашваше Ню Орлиънс, но те щяха да се измъкнат на юг, в безопасност — според справката, която бе направил с метеорологичната карта преди няколко часа.

Успокой се, за бога, каза си Джим. Това дори не е твоята авиокомпания. Освен всичко си във ваканция. Ще се оправят прекрасно и без теб.

Той стисна ръката на Карен в отговор, вдиша нежния аромат на парфюма й и се остави да бъде обзет от топлия трепет на очакването.

Това щеше да бъде една прекрасна седмица.

Военновъздушна база Кий Уест, щата Флорида,

11:43 сутринта, местно време/1643 Зулу

Пенсионираният главен мастър-сержант Ралф Джоунс вдигна поглед от сложните инструменти в изпитателната кабина, която ръководеше по граждански договор за военновъздушните сили. Той присви очи зад слънчевите си очила, като се опита да фокусира стария изтребител прехващач F-106 в другия край на пистата. Силуетът на машината трептеше в жегата и в очакване екипажа й да започне излитането.

Ралф си пое дълбоко дъх. Характерният аромат на Мексиканския залив, примесен с привкуса на свеж солен въздух и екзотични благоухания, изпълни дробовете му. Той провери повторно връзката на изпитателната кабина със самолета. Беше стабилна. Устата му пресъхваше. Изстрелването на безпилотен самолет над населено място без контрол на човек в кабината, а само с този на поток радиокоманди, винаги го изнервяше. Понякога в безпилотните въздушни цели F-106, които неговият екип управляваше, имаше пилоти от военновъздушните сили, но днес в кабината седеше манекен, натъпкан със сензори.

Той хвърли поглед към Ранди и Бил, техниците, които управляваха самолета.

— Ралф, какви бяха координатите? — попита Ранди.

— Пресичане южно на тридесет мили — отвърна Ралф, като си представи специално създадената зона за военни операции.

— Това не е ли твърде близо до поляните на Фидел?

— Нищо не знаем — отговори с усмивка мастър-сержантът.

— Добре — каза Ранди.

Въздушната кула даде разрешение за излитане на самолета. Ралф кимна на екипа си. Очите му наблюдаваха как Бил изтегли ръчката на газта до положение пълна тяга и се приготви да освободи спирачките.

На борда на Сийеър 122, в полет, 230 мили южно от Тампа,

11:43 сутринта, местно време/1701 Зулу

Ярка светкавица проряза небето на север, където яростни облаци бяха скупчили свъсените си чела. Тя проблесна през прозореца на самолета и прикова вниманието на Карен, сковавайки гърба й. Джим усети как ръката на приятелката му стисна облегалката на седалката.

— На безопасно разстояние сме — увери я той.

Но светкавицата, която раздра небосклона от дясната страна на самолета, опроверга думите му. Внезапно машината зави наляво. В следващия миг виражът бе бързо коригиран.

Сигурно е натиснал автопилота без да иска, помисли си Джим. Той погледна Карен. Чувстваше се неловко.

— Може би пред нас е имало въздушна яма — каза младият мъж и се насили да се усмихне. — Екипажът вероятно е спорил от коя страна да мине и в последния момент е променил решението си.

Ъгълът на виража вече надвишаваше тридесет градуса, което бе нормалния максимум за пътнически самолет.

Но защо продължаваше да се увеличава?

Носът се вдигна, като че се изкачваха. Но за да се изкачват, им трябваше мощност, а оборотите на двигателите не се бяха повишили. Самолетът отново зави рязко наляво, а носът се наведе надолу.

Джим се почувства по-спокоен, когато носът на машината се поизправи и тя отново пое напред. Студенина плъзна по гърба му, докато се опитваше да си припомни кои нормални маневри биха предизвикали подобни сътресения.

Нямаше такива. Това не бяха нормални маневри.

Джим погледна към дясното крило. Там нямаше абсолютно никакви облаци. Нито светкавици. Младият мъж бе объркан.

— Джим — започна Карен. Гласът й бе напрегнат. Тя седна на ръба на седалката. Прекрасно съзнаваше, че въздушната струя навън се усилва, докато носът продължаваше да пада, а скоростта — да се увеличава.