Джон Нанс - Терористи

Вратата се отвори. Младият мъж влезе в кабината в същия момент, в който предното стъкло се покри с бели капки и синя вода, докато боинг MD-11 измина последните няколко ярда до повърхността на Мексиканския залив.

Хонг Конг, Китай,

Два месеца по-късно,

12 ноември — ден първи,

7:12 вечерта, местно време/1112 Зулу

Специалният агент от ФБР Катерин Бронски извика, докато се претъркулваше гърбом през ръба на голямото двойно легло. Тя падна на хълбок с непристойно силно тупване.

Чудесно, помисли си тя, още една синина колкото Кливланд.

— Кет! Кет!

Мъжкият глас, който долетя от спикера на портативния й компютър, се пребори с трептящия водопад от звуци на центъра на Хонг Конг, който се изливаше през леко отворената врата на балкона.

Кет се изправи в седнало положение и надникна над ръба на леглото. Тя духна своенравния кичур коса, паднал над очите й. Чувстваше се като кръгла глупачка. И си каза: Какво излагане! Слава богу, че не може да ме види!

Обърканото лице на помощник заместник-директора Джейк Роудс се виждаше ясно на екрана на компютъра й. Той, от своя страна, правеше напразен опит да я види на екрана си във Вашингтон. В капака на лаптопа й имаше вградена малка камера. Възможностите й бяха големи, но все пак имаше граници за това, което Катерин искаше Вашингтон да види. Младата жена се обличаше и бе закрила любопитното око на камерата с копринена блуза.

— В интерес на истината трябва да призная, че удара, който чу, беше от мен. Спънах се и паднах — обясни тя на висок глас, като пропусна факта, че се бе оплела в собствения си чорапогащник и насмалко не си бе вързала краката. — Извинявай, че те прекъснах. Казваше да не преча на Бюрото, но не каза защо.

Джейк Роудс не обърна внимание на забележката.

— Сигурна ли си, че си добре? Още не те виждам. На моя екран има някаква бяла мъглявина.

— Не искам да ме виждате. — Кет заподскача на един крак по скъпата, изискано украсена пътека към бюрото, като още веднъж се опита да изтегли другия край на чорапогащника си. Погледна към часовника на нощната масичка. — Неблагопристойна съм.

От Вашингтон настъпи пауза, последвана от лукаво кикотене.

— Ами… тъй като го спомена… тука има хора, които биха се съгласили с тебе, Кет.

Тя свърши с оправянето на чорапогащника си и подигравателно поклати глава, доволна, че не могат да я видят.

— Сър, исках да кажа, че не съм подходящо облечена, за да се появя на екрана на компютъра ви пред колегите, някои от които може да не са безразлични към пола ми.

— А! Тогава технически съм доволен, че не се показваш, тъй като не бих искал да бъда обвинен в сексуално възползване.

— Казва се тормоз, Джейк. Не бих искала да бъдеш обвинен в сексуален тормоз.

— И в това. Хайде да се върнем към кубинската катастрофа, а?

Кет се изправи пред огледалото в цял ръст, внимателно заслушана в думите му. Погледна отражението си, изпълнена с истинско задоволство. За последните шест месеца бе свалила десетина килограма и най-сетне бе с плосък корем. А това бе достойно за гордост и сериозно доказателство за самодисциплината, която очакваше от себе си.

— Мислех, че MD-11 е американски самолет — каза тя и хвърли поглед към написаните си на ръка бележки, докато оправяше сутиена си. После започна да сресва дългата си до раменете кестенява коса. Джейк Роудс бе важен служител в главната квартира на ФБР, а тя бе сред подчинените му старши офицери и му докладваше пряко при специални задачи. Въпреки това бе лесно да се говори с Джейк и връзката им, макар и чисто професионална, бе сърдечна. Тя можеше да се шегува с него, без да се притеснява.

От спикера на лаптопа й дойде неясен отговор и Кет погледна към екрана, за да види дали сигналът не е прекъснал.

— Извинявай, Джейк. Би ли повторил?

— Казах, че вероятно трябва да направя кратък преглед на положението.

— Добра идея — отвърна тя и погледна часовника си. Трябваше да бъде в балната зала след тридесет минути. Видът й трябваше да бъде идеално професионален и в същото време идеално женствен. Скъпият графитеносив костюм, който бе купила специално за речта си, висеше на закачалката. Две блузи лежаха на канапето. Но коя от тях носеше необходимото послание?

— Добре — продължи Джейк, — вече знаеш в основни линии фактическото положение, нали?

Кет отиде до канапето. Като подпря брадичка на дясната си ръка и загледа в двете блузи, тя кимна.

— Така смятам — отвърна младата жена, като приглаждаше украсената с набори блуза, която още носеше уханието на любимия й парфюм. — Американски пътнически самолет, Боинг MD-11, се е разбил на една миля в кубински води. Няма оцелели. Причините са неизвестни. Загиналите са триста двадесет и шест души. Президентът нареди морска блокада на мястото на катастрофата. Това предизвика бърза, истерична реакция от страна на Кастро, което на свой ред провокира истерична реакция, че Куба е свалила самолета, за да предотврати нахлуване в нейното въздушно пространство, което е странно, като се има предвид ежедневния въздушен трафик, който минава над нея. В продължение на три седмици записът от пилотската кабина и черната кутия липсват, след което мистериозно се появяват. Националната комисия по безопасност на транспорта сериозно подозира, че някой ги е извадил и ги е подменил, тъй като последните три минути ги няма, въпреки че електрозахранването на самолета не е спирало. — Специален агент Бронски се изправи и погледна към екрана на компютъра. — Така ли е?