Джон Нанс - Терористи

— Казахте, че заминавате към полунощ. С Меридиан ли летите? — попита Кет. Гласът й бе равнодушен, мислите — предпазливи.

— Да — отвърна той.

— Тогава сме на един и същи самолет.

През лицето на Робърт премина израз на изненада.

— Така ли? Вижте, отседнал съм в един хотел надолу по улицата. Трябва да се прибера, да си събера багажа и да напусна хотела. Ще поръчам такси и ще дойда да ви взема, да речем след четиридесет и пет минути. Ако позволите вестника ми да ви почерпи една вечеря, ще ви разкажа всичко.

Кет поклати отрицателно глава. Вече четирима души я чакаха.

— Моля ви! — с нисък глас добави Робърт.

— Имам по-добра идея, господин Маккейб, нека да поговорим в самолета.

— Не, моля ви! Не ми се иска да прозвучи тайнствено, но това, което имам да ви кажа, е твърде деликатно, за да бъде разисквано в претъпкан самолет. — Той протегна ръка и внимателно докосна рамото й. — Вижте, не се шегувам. Може да се окаже много сериозно, а не знам към кого другиго да се обърна.

Кет го изучаваше внимателно в продължение на няколко секунди, чудейки се що за заговор би предизвикал подобно настояване.

Никакъв, реши тя. После въздъхна и кимна.

— Добре, господин Маккейб. След четиридесет и пет минути. Колкото и да не ми се иска да го призная, събудихте любопитството ми.

— Чудесно! — каза той и се обърна да си върви.

Кет го гледаше как си тръгва. След това изведнъж си спомни, че я чакат хора, които искаха да говорят с нея.

Хонг Конг, Китай,

12 ноември — ден първи,

9:40 вечерта, местно време/1340 Зулу

Робърт Маккейб сгъна международното издание на Ю Ес Ей Тудей и го пъхна в страничния джоб на куфарчето на компютъра си. Погледна часовника си. Мислите му бяха далече, когато вратата на асансьора се отвори на тридесет и втория етаж. Четиридесет и пет минути бяха смело обещание, заключи той. Трябваше да побърза, за да вземе Катерин Бронски навреме.

Той излетя от асансьора и почти се сблъска с някакъв едър мъж на вратата.

— Извинете — промърмори Робърт и тръгна по дългия коридор.

Твърде късно разбра, че вратата на асансьора зад него не се затвори. Бе изминал тридесет фута по коридора, когато внезапен импулс го накара да се обърне и погледне назад.

Едрият мъж все още беше там. Той бе обърнал глава в посоката на Робърт и го гледаше. Едната му ръка задържаше вратата на асансьора. В нея димеше запалена цигара. В другата държеше найлонова торбичка с емблемата на Мерцедес-Бенц.

Мъжът задържа очи върху журналиста за не повече от секунда, после, без да каже дума, се обърна и потъна в асансьора. Вратата безшумно се затвори зад него.

Странно, помисли си Робърт.

Маккейб съвсем не беше известен, но лицето му бе станало популярно, когато спечели Пулицър.

Журналистът заобиколи количката на камериерката, оставена в средата на коридора, и кимна за поздрав на момичето. Той извади ключа за стаята от джоба си. Защо ли вратата подаде навътре, преди да бе натиснал дръжката, зачуди се той.

Какво по…?

Няколко секунди Робърт стоеше объркан на вратата. Беше я проверил на излизане. Винаги внимаваше с такива неща.

Разбира се! Камериерката! Тя сигурно току-що я беше отключила.

Робърт се огледа, но камериерката и количката й мистериозно бяха изчезнали. С нарастващо чувство на тревога той се обърна и бутна вратата. Маккейб бавно влезе в стаята, перна ключа на осветлението и се закова на място.

Всичко беше разхвърляно. Чекмеджетата бяха извадени и обърнати. Съдържанието на чантата му бе разпиляно навсякъде. Сивият му костюм бе разпран. Из цялото легло имаше пръснати дискети. Няколко от тях бяха изкривени и счупени.

Боже господи!

Положението в банята не бе по-добро. Въздухът в помещението бе напоен от одеколона му. Останките от зеленото шишенце лежаха пръснати по пода.

Робърт остави куфарчето с компютъра си на ръба на леглото и отиде да провери гардероба. След това затвори вратата и пусна веригата. Сърцето му биеше учестено. Страховете му пълзяха с ледени пръсти по гърба.

Едва бе затворил вратата и телефонът иззвъня. Робърт подскочи стреснато. Отиде до апарата и вдигна слушалката, но от другата страна на линията не дойде и звук. В следващия момент Маккейб чу затварянето на слушалката. Той също затвори. Миг по-късно телефонът иззвъня отново.

Робърт вдигна. От другия край на линията няколко мига някой слушаше, без да отрони дума. После повторно прекъсна връзката.