Джон Нанс - Терористи

— Е, господин Маккейб, на какво дължа честта за това нападение в стил саботиране на говорещия?

Той се усмихна нервно. Обезоръжаваща бляскава усмивка, подобаваща на Кенеди. Гъстата, леко разрошена тъмна коса подчертаваше загорялото му лице. Висок към пет фута и десет, в края на тридесетте си години, вероятно завършил един от най-престижните колежи в Съединените щати, реши Кет. Прекалено млад, за да е спечелил Пулицър. На живо изглеждаше доста по-добре, отколкото на снимките във вестника, които си спомняше.

Робърт Маккейб се отблъсна от стълба и извади ръце от джобовете си, вдигайки ги в жест на капитулация.

— Агент Бронски, не се опитвах да ви саботирам.

Тя го прикова с каменен поглед.

— Трудно е да ви повярвам!

Маккейб я погледна със същия твърд поглед.

— Вижте… — започна той.

— Не, вие вижте, господин Маккейб! Искам да знам точно защо…

Робърт вдигна показалец към устните си и я прекъсна. Той наклони глава към групичката делегати, които стояха наблизо и разговаряха сред облак цигарен дим. Жестът моментално я раздразни. Тя сниши гласа си почти до шепот. Ядоса се на себе си, че е пренебрегнала приятното ухание на афтършейв с дъх на гора.

— Искам да знам какво целяхте да постигнете вътре, като ме дразнехте с тази катастрофа на MD-11 и тероризма?

— Трябва да поговорим — простичко каза той.

Кет се изпъна. Вдигна вежди.

— Имах впечатлението, че правим точно това. За какво?

Очите му се обърнаха към друга група делегати, които разговаряха на известно разстояние от тях. Гласовете им се чуваха над глъчката на далечното натоварено улично движение. Журналистът продължи да ги гледа, докато отговаряше:

— За катастрофата и причината за въпросите ми вътре.

Младата жена забеляза, че журналистът вече не се усмихва. Тя поклати глава с възмущение.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма да ме подлъжете към изявление.

Робърт Маккейб вдигна ръка.

— Не! Опитвам се да ви кажа нещо, не да взема интервю. Помня ви от похищението в Колорадо. Следвах ви.

Кет се опита да не изглежда стресната.

— Следвали сте ме?

Очите му пробягаха към нея.

— Не, исках да кажа, че следвах кариерата ви. „Вашингтон Поуст“ ме изпрати да отразя конференцията. Затова съм тук.

Кет се опитваше да прочете изражението на лицето му. За няколко мига тя остана безмълвна. Робърт Маккейб поклати глава.

— Вижте, много съжалявам, страхувам се, че не се изразих ясно. Досадих ви, защото исках да съм сигурен, че вие сте човекът, с който трябва да говоря. — Той се огледа бързо. — И вие сте този човек. Бихме ли могли да отидем някъде, където да останем насаме?

— Защо? — попита Кет.

Един от делегатите търпеливо чакаше на прилично разстояние да говори с нея. Тя му се усмихна и махна с ръка. После се обърна пак към Робърт.

— Защото… — Той спря и въздъхна. Поклати отново глава и за момент сведе поглед към земята. Навлажни устни. Бореше се с решението си. Отново се огледа. Към списъка на чакащите се бе включил още един мъж. Робърт кимна и се приведе към Кет. — Добре. Вижте. Нещо става. Оказах се получател на доста опасна информация… може би трябва да кажа твърдение. То е от много, много надежден източник. Първо не знаех какво да правя с него, но сега…

— Твърдение за какво?

— За катастрофата на MD-11 и за това какво би могло да я причини.

— Вече ви казах, господин Маккейб, не съм включена в това разследване.

Той отново вдигна ръка.

— Изслушайте ме. Моля ви! Тази сутрин се случи нещо, за което не искам да говоря тук. Нещо, което ме кара да смятам, че информацията, която имам, е абсолютно вярна.

Маккейб се усмихваше нервно, докато чакаше отговора й. Той прокара ръка през косата си.

Кет въздъхна и поклати глава.

— Защо дойдохте при мен? Не съм на работа в Хонг Конг. Е, на работа съм, но като делегат.

— Вие сте федерален агент, Бронски. Дори когато си взимате душ или спите, вие сте федерален агент. Помня, че вие самата казахте това в едно интервю след похищението в Колорадо. Избрах вас, защото вие знаете много за международния тероризъм и ви моля да ме изслушате. Смених резервацията си и летя за Лос Анджелис след няколко часа, към полунощ. Честно казано, плаша се до смърт, като си помисля, че съм единствения човек, който знае това, което мисли, че знае.

Кет виждаше умората в очите му.

— Значи — започна тя, — това е информация, която сте получили в Хонг Конг.

— Не, във Вашингтон. Но не искам да я обсъждам тук.