Джон Нанс - Терористи

Хладината, която бе обзела Маккейб, когато влезе в хотелската си стая, сега го обхвана отново. Но този път бе буквално като ледена вихрушка, предшестваща буря от мрачни предчувствия. Който и да беше тършувал из стаята му, бе знаел, че той ще се върне.

Нямаше време да звъни на охраната. Робърт дръпна пътническата чанта на леглото и започна да трупа нещата си вътре колкото се може по-бързо. Ами ако някой почукаше? Нямаше друг изход от стаята! Той беше на тридесет и втория етаж.

Телефонът отново започна да звъни. Всяко иззвъняване на апарата бе като зловещ дух, прокрадващ се зад гърба на мъжа.

Сивият костюм бе напълно съсипан и той реши да го остави. Робърт хвърли самобръсначката си в купа дрехи, наблъскани в чантата и се забори да затвори платнения капак. Задърпа циповете. Коленичи върху чантата в опит да сбие натъпкания вътре багаж. Най-сетне успя. Изведнъж в стаята стана твърде горещо. Робърт не можеше да определи дали се поти от усилията, страховете си, или от атмосферните условия.

Хвърли се към вратата и притисна око в шпионката, за да огледа изкривения от лещата коридор от другата страна. Телефонът продължаваше да звъни.

Коридорът беше празен.

Робърт отвори рязко вратата и излезе от стаята, понесъл в една ръка чантата си и куфарчето с компютъра в другата. Чувстваше се като уплашено дете, побягнало от къща, населена с духове. Между него и асансьорите лежаха сто фута и той се хвърли да бяга. Пътническата чанта болезнено се удряше в краката му. Телефонът в стая 3205 продължаваше да звъни.

Робърт Маккейб стигна до асансьорите и зверски натисна бутона. Секундите се точеха. Най-сетне вратите на асансьора се отвориха. Отвътре лъхна застоялата миризма на цигари. Очите на Робърт бързо пробягаха през обзавеждането на асансьора: малка масичка, два стола, саксия със зелено стайно растение и найлонова торбичка. Беше подпряна на стената, навярно забравена.

Торбичка с емблемата на Мерцедес-Бенц.

Луда паника обзе Робърт, когато си спомни торбичката в ръцете на едрия мъж, който бе срещнал преди десет минути пред асансьора. Или мъжът се бе върнал, или въобще не си беше тръгвал. Сигурно е същият, който е обърнал стаята ми с главата надолу, заключи Робърт. Той си спомни краткия момент, в който очите им се бяха срещнали и колебанието на мъжа при асансьора изведнъж доби смисъл.

Асансьорът беше изчезнал, но на дузина ярда назад имаше аварийно стълбище и Робърт се хвърли в тази посока. Той отвори вратата и стремглаво се спусна по стълбите. Обзе го облекчение, когато чу как тежката противопожарна врата се затваря с трясък зад него.

Робърт спря без дъх на двадесет и деветия етаж. Дали е безопасно да взема асансьора, запита се той. Въздухът в стълбището бе застоял, наситен с неприятен дъх на чесън, смесен с миризмата на праха на рядко използвано помещение.

По-добре да рискувам с асансьора, отколкото да слизам пеша двадесет и девет етажа с багаж.

Той се протегна към топката на дръжката на вратата, но тя не помръдна. Робърт безуспешно опита няколко пъти да я завърти. Тя не подаде.

Някъде отгоре дойде шум. Противопожарната врата се отвори, последвана от стъпките на крака, обути в тежки обувки.

Още веднъж чувството на неясна паника се сви в стомаха на журналиста. Този път по-трайно и упорито. Той слепешката се забори с топката на вратата. Лицето му бе плътно притиснато към арматурното стъкло на прозорчето, вградено във вратата. Робърт напразно го блъскаше и се бореше с него. То не помръдваше, а коридорът от другата страна бе празен.

Стъпките над Маккейб започнаха да слизат надолу с бавна, зловеща увереност.

Който и да беше, знаеше, че жертвата му няма изход.

Робърт се спусна възможно най-тихо до двадесет и осмия етаж, но и там вратата бе заключена. Докато се обръщаше, малка табелка привлече вниманието му. На нея пишеше, че единственият изход е на приземния етаж.

Той притисна гръб към вратата и се опита да мисли.

Успокой се! Откъде знам, че този, който идва, е заплаха?

Разхвърляната му стая и звънящият телефон даваха отговора.

Маккейб отново вдигна чантите и хукна презглава надолу по стълбите. Изведнъж стъпките отгоре се разбързаха.

Сърцето на Робърт биеше лудо. Мислите му бяха съсредоточени единствено върху бягството. Той вземаше по няколко стъпала наведнъж, опитвайки се да ускори слизането. С мъка взе завоя на двадесет и втория етаж и премери с поглед скока към следващите няколко стъпала. В този момент противопожарната врата се отвори и го събори. Чантата с багажа изхвърча от ръката му и се удари в стената със силен удар, който отекна в бетонното стълбище.