Джон Нанс - Терористи

— Джейк! Моля те! Обади се, преди да са го пуснали!

— Добре. Ще ми се обадиш ли?

— Когато мога.

Тя прекъсна и се отпусна назад в седалката за няколко секунди, опитвайки се да възприеме новината, която Джейк й бе казал. Вратата на салона бе все още отворена и стюардесата бе задължена да остави пътниците да водят разговори по мобилните си телефони, докато не я затвореше. Стюардесата гледаше Кет внимателно, очевидно раздразнена от вида й.

— Ще се обади ли? — попита Робърт.

Бронски кимна.

— Да. Опитват нова примамка, за да ме вкарат в капан. Сега изведнъж всичко стана цветя и рози. Цялото Бюро ме подкрепя.

— Може и да е истина.

— Може — съгласи се Кет все още замислена, — но не мога да рискувам.

Слабо иззвъняване дойде от дълбините на чантата й и тя протегна ръка, за да извади пейджъра си. Прочете съобщението с помръкващо лице.

— Какво? — попита Робърт.

Тя му подаде пейджъра.

Спешно съобщение:

Кет, Робърт Маккейб не е този, за който се представя. Махай се, щом можеш. Не му казвай нищо. Доложи новите си намерения на нова линия 8009464646. Джейк Роудс.

Робърт я погледна смаяно.

— Какво е това? Сега аз ли съм врага?

— Нюрнберг иска да мисля така. Това не идва от Джейк.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Той никога не се подписва с фамилното си име. Това е стандартна процедура.

— Тогава?

Кет си пое дълбоко дъх.

— Тогава всичко това означава, че са се добрали до личната ми информация. Открили са пейджъра ми и PIN номера. Мястото на хижата на чичо ми не е много далече.

Светлините започнаха бавно да идват на мястото си. Арлийн Шоен примигна с очи и се опита да си припомни къде е и защо изпитва зверска болка в тила.

Той се опита да седне, но откри, че ръцете му са закопчани с белезници. Вдигна поглед към едрото лице на навъсен чернокож летищен полицай, който бе сложил ръце на хълбоците си. Освен него имаше още шестима полицаи.

Някой ме удари изотзад, заключи Арлийн, след като провери състоянието на тялото си по най-добрия възможен начин за човек с вързани ръце.

— Идва на себе си — каза лейтенантът от портландската летищна полиция и коленичи, за да погледне лицето на Шоен отблизо. — Кой си ти? — попита лейтенантът.

Арлийн изразително си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Той избяга ли?

— Кой да е избягал?

— Опитвах се да… заловя федерален беглец. Не знам какво стана.

— Да бе, разбира се. Ти си бил заловен от истински федерален агент, лъжецо. Току-що получихме обаждане от главната квартира на ФБР.

Той поклати глава.

— По дяволите! Значи вече знаят, че съм го изпуснал!

Лейтенантът сграбчи Шоен за косата и вдигна главата му.

— Питам те за последен път, пуяк такъв, и после ще се ядосам. Как се казваш?

— Добре. Добре. Аз съм специален агент Дон Дюпре от ФБР. Прикрепен съм към офиса в Синсинати.

— Да бе!

— Ако проверите под крачола на десния ми крак, ще намерите книжката с картата и паспорта ми. Какво имахте предвид, като казахте, че съм бил заловен от истински федерален агент? Аз съм федерален агент.

Полицейският лейтенант погледна към хората си и махна към един от тях да вземе документите. Портфейлът с документите беше точно където беше казал.

— Ако… — задъхано каза Шоен, — ако отделите малко време да се обадите в офиса в Синсинати или във Вашингтон, ще разберете, че съм истински федерален агент.

Разколебан, лейтенантът помогна на Арлийн да се изправи. Един от летищните полицаи предаде по радиостанцията задачата. След няколко минути диспечерът се обади с потвърждение и описание, което беше предадено на лейтенанта. Полицаите се дръпнаха да поговорят, без да изпускат затворника от зорките си очи.

— Какво да правим? — тихо попита единият от полицаите.

Лейтенантът се намръщи и погледна Шоен.

— Имаме валидна карта с негова снимка и потвърждение от ФБР. Някой да е видял тази жена, за която говори Вашингтон?

Колегите му отговориха с озадачени погледи.

— Как беше името? — попита единият от тях.

— Специален агент Катерин Бронски — отвърна лейтенантът. — Това е агентът, за който Вашингтон каза, че е закопчал този човек. — Той огледа хората си. — Джим? Бил? Вие двамата бяхте там първи. Видяхте ли някого?

— Само цивилни — отвърна Джим. Партньорът му кимна утвърдително. — При стълбите видяхме момиче и момче.

— Може ли момичето да е било агент Бронски?

— Едва ли. Беше готина мадама. Такива не стават федерални агенти.

— Чакай малко — каза другият. — Това име, Бронски, не беше ли тази вечер в новините? Федералният агент отвлякъл малко момче?