Джон Нанс - Терористи

— Ще се оправим — отвърна тя и вдигна ципа на тънкото яке без подплата, което беше взела от Стехикин.

— Ще се оправим? Ние вече замръзваме! Не че вече имаме някакъв избор!

Никой не отговори на позвъняването на вратата. Нямаше признаци на огън в камината, но на заснежената алея пред къщата имаше пресни следи от гуми, които снега бързо покриваше. Кет обиколи внимателно вилата. Предната и задната врати бяха заключени. През прозорците не се виждаше нищо подозрително. Тя се върна при Робърт, който стоеше под навеса на покрива, опитвайки се да се скрие от вятъра.

— Ако е тук, се крие — каза му Бронски.

— Както би казала Далас. А сега какво? На предания ти другар му замръзва задника.

Кет не обърна внимание на опита му да се закача.

— Чакаме.

— Навън?

— Не, вътре. След като намерим най-малко унищожителния начин да влезем.

При други обстоятелства, помисли си Робърт, бих протестирал да ме молят да помагам на такова безспорно престъпно деяние. Студът започваше да достига сериозни степени и да влязат където и да е бързо се превръщаше в ултимативно решение.

Те се върнаха до задната врата и Бронски зарови в чантата си. След малко извади от нея малък шперц.

— Знаеш и как да отваряш ключалки ли, Кет? — попита Робърт с тракащи зъби.

— Нямам представа — отвърна тя. — А ти?

Той кимна, после поклати глава.

— Не много голяма. Играл съм си с няколко, но това е доста сериозна брава.

Кет се изправи.

— Нали? Добре. Чакай. — Тя слезе по стъпалата и избра парче от дървата за огрев от покрития куп до хижата. Бронски използва края на дървото, за да разбие едно от стъклата на английските прозорци на вратата. После се пресегна към ключалката, за да отвори.

— О, слава богу! — възкликна Маккейб. Неодобрението му на действията на Кет се смекчи, когато влезе в уюта на къщата.

— Топлината е добър знак — каза тя, затваряйки вратата зад себе си. — Съмнявам се, че отоплява къщата през цялата зима. Сигурно пуска парното само когато е тук.

Кет излезе през предната врата, за да вземе багажа им. Преди да внесе чантите, тя извади пистолета си, зареди го и го пусна в чантата си. Гласът на Робърт стигна до нея през отворената врата.

— Ще потърся нещо, с което да закрия счупеното стъкло. — Той затършува в килера. Кет се върна в малката кухня едновременно с него. — Проверих цялото място. Той не е тук.

— Сигурна съм, че ще дойде. До пет ще бъде тъмно. Обзалагам се, че ще чака това.

— Значи… и ние просто ще чакаме? — попита Робърт.

— Да. В това време ще сваля костюма си на проститутка. Изигра ролята си.

— Все още си много руса, лейди моя — ухили се Робърт.

Тя не отговори. Лицето й беше сериозно.

Той я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Кет? Знам, че се притесняваш, но напълно ли загуби чувството си за хумор?

Тя го погледна объркано.

— Какво?

— Чувството си за хумор.

Кет поклати глава, намръщи се и внимателно се дръпна от ръцете му.

— Извинявай, Робърт. Грижата да ни опазя живи ми идва малко в повече.

— Трябва да се усмихваме. Блондинките трябва да имат чувство за хумор.

Лицето й остана сериозно. Тя го изучаваше за няколко секунди, после го бутна с хълбок.

Очите му я последваха, докато тя изчезваше в банята с чантата си.

След няколко минути Бронски се върна преоблечена в дънки и суичър. Робърт бе застанал пред задния прозорец и гледаше снега, който се бе усилил.

Маккейб се обърна и й се усмихна, навеждайки глава към прозореца.

— Кет, ако продължи да вали така, не знам дали Джеймс ще успее да дойде.

— Той каза до сутринта — равно отвърна тя. — Ще чакаме независимо от всичко.

Международно летище Портланд, щата Орегон

Частният самолет Лиър тридесет и пет, който Арлийн Шоен чакаше цял следобед, рулираше бързо към частната рампа. Пилотът изключи левия двигател и спусна стълбичката. Той изчака Шоен да се качи на борда. Арлийн се отпусна в луксозния интериор, доволен да види шестима от хората си. Пилотите на чартърния самолет запалиха отново левия двигател и тръгнаха незабавно, поемайки директен курс към летището на Сън Вали с по-малко от петстотин мили в час. Пътниците в салона зад тях потънаха в разговор. В Сиатъл бяха качили няколко тежки дървени кутии. Те, както и пасажерите в самолета и влошаващото се време в Сън Вали, бяха причина за нарастващата нервност на двамата пилоти.

Водачът на групата, по-възрастен мъж със студени очи, който им беше дал осем хиляди долара в брой за чартърния полет, беше дал и ясно да се разбере, че трябва да кацнат в Сън Вали, независимо от времето. Но след третия опит, без писта, която да виждат, дори той се съгласи, че кацане в Бойзи, Айдахо, е единственият разумен резервен план.