Джон Нанс - Терористи

Джейк зяпна.

— Много добре. Но първо трябва да я намерим.

— Главната инструкция е: не я притискайте, не я снемайте от разследването, не я заплашвайте, просто я подкрепете.

Директорът стана да си върви, но Джейк го спря с въпрос.

— Мога ли да попитам какво предизвика тази доста рязка промяна, сър?

Директорът се обърна.

— Разбира се. Можеш да попиташ и вероятно аз не трябва да ти отговоря, но ще ти кажа, тъй като това е напълно противоположно на вчерашните заповеди.

— Да, така е.

— С уговорката, че това няма да стигне до никой друг. Дори и до Бронски.

— Разбира се.

— Преди известно време получих едно много необичайно обаждане от действащия държавен секретар Джордан Джеймс, който познава агент Бронски от дете. Дълго време той беше директор на ЦРУ, така че познава разузнаването и съм почти убеден, че той е още във ведомостите им.

— Наистина? — възкликна Джейк. — Преди два дни той ми се обади и ми каза, че подозира, че имаме изтичане и че е уредил предаването да става през Лангли.

Директорът не изглеждаше и най-малко изненадан. Той кимна и каза:

— Джордан ми изви жестоко ръката да прибера кучетата ни и да оставя Бронски на мира. Каза, че в противен случай може да я убият.

— Какво?

— Знам. И на мен ми прозвуча безсмислено. Приоритетната ни задача е да осигурим нейната безопасност и тази на оцелелите от катастрофата в Азия и едва тогава да извлечем някаква информация от тях.

Заместник-директорът клатеше глава.

— Иска да се откажем от опитите си да я намерим? Едва не я убиха в Сиатъл! Следващия път може и да няма толкова късмет.

— Джейк, тъй като подозирам, че тя говори с Джеймс повече отколкото с нас, обаждането му ми казва, че Бронски е на прав път. Изглежда мрежата му от шпиони все още му подава добра информация. Мисля, че лоялността му към нея е по-голяма отколкото към ЦРУ.

— Не ви разбирам, сър.

— Смятам, че старите приятели на Джеймс в ЦРУ искат да намерим и извадим Бронски от разследването, защото се е приближила твърде много до нещо, което искат те да разрешат. Старото съперничество. Но ако разбирам правилно, Джеймс иска Бронски да успее. И единственият начин за това е да ни махне от пътя й.

— Той предава ЦРУ, за да даде зелена светлина на Кет?

— В основата си, да.

— А ако грешите?

Директорът сви рамене.

— Тогава нищо не губим, както го виждам.

— А самата Кет?

— Както казах, Джейк, намерете я, помогнете й и я оставете да реши каквото иска. Честно казано, не давам пукната пара дали ЦРУ ще разреши този проблем, или ние. Залогът е твърде висок за вътрешни игри. Но… все пак ще е добре да видя Бюрото да печели.

Международно летище Портланд, щата Орегон,

16 ноември — ден пети,

11:10 сутринта/1910 Зулу

Багажните чанти на бизнесмен в края на четиридесетте си години тупнаха силно, докато самият бизнесмен падна върху друг пътник, след като се спъна в резултат на желанието си да задържи поглед върху блондинката с къса пола, с която тъкмо се бе разминал на терминала.

Робърт обърна поглед настрани, а Кет потисна смеха си. Двамата приближаваха охраната. Бронски бе изчакала встрани Робърт да вземе чантата й и да купи билети. Деветмилиметровият незареден, деклариран пистолет беше в чекираната й чанта, нещо, което я накара да се почувства по-разголена, отколкото я караха да се чувства в дрехите, които носеше.

Двамата минаха през портала на проверката и тръгнаха към дългата, покрита с килим рампа на салона за заминаващи на Хърайзън еърлайнс. Неочаквано Кет спря.

— Не мога да го направя, Робърт — каза тя.

Обърканият израз на лицето му я развесели.

— Какво? Не можеш да вземеш самолета ли?

— Не — отговори младата жена и вдигна десния си крак, за да свали обувката с висока платформа. — Идва ми твърде много.

— Ти поиска да са такива.

— Донесе ми каквото поисках, но… мога да нося минижуп и да кърша стойки, но това ми идва в повече. Затова — каза тя, докато сваляше и другата обувка, след това пусна и двете в платнена торба — си взех резерв.

Робърт поклати глава неодобрително, докато Кет вадеше друг чифт обувки.

— Разумно. Много по-разумно.

— Харесвам останалата част от дрехите ти.

— Да. Мога да се науча да приемам — прошепна тя, — да ви гледам как се препъвате и падате, това е перверзно забавление.

Маккейб поклати глава. Бронски отново тръгна и журналистът я последва.

Те влязоха в салона за заминаващи и Робърт извади билетите от вътрешния джоб на якето си.