Джон Нанс - Терористи

Афроамериканката поклати глава и въздъхна силно.

— Слава богу! Бил е един от нас. Намерих вашите и неговите отпечатъци и си помислих, че някой ни дебне.

Дон Донахю се разсмя.

— Не, няма много кой да ви дебне тук, въпреки че снощи дойде една групичка, за чиито намерения не съм много сигурен. — Той се обърна към прозореца. — Ще взема чук и пластмаса от склада и ще закова този източник на пневмония.

— Какво имате предвид с групичка, която е дошла снощи? — попита Греъм.

— Четирима мъже дойдоха долу при дока. Задаваха куп странни въпроси. Питаха кой е горе и кой не е по това време на годината. Преструваха се, че не знаят нищо за района.

— Преструваха се? — попита Далас.

Той кимна.

— Да. От време на време от правителството идват едни момчета. Преструват се на обикновени хора и се опитват да ни хванат в нарушаване на правилата за стопанисване на горите.

— Не ви разбирам — каза Далас.

— В края на седемдесетте ловната дружинка на сенатор Джаксън искаше да ни изгони оттук, за да вземат мястото за себе си като частен ловен резерват. Някои от нас, като Каваноуви, са тук от края на деветнадесети век. Преборихме се с тях и се споразумяхме за ново животно, наречено Национална възстановителна област. Нещо като национален парк с бракониери. Оттогава ние и служба Паркове непрестанно се дебнем.

— Значи смятате, че хората, които са дошли преоблечени в цивилни дрехи, са държавни служители от служба Паркове?

— Не пасват на типа. Имаха толкова студени очи, нали разбирате? Наистина ме притесниха.

— Ние… — започна Далас, — а… говорихте ли с тях?

— О, не се безпокойте — бързо отговори Донахю. — Не казах нищо за това място. Така или иначе, не знаех, че тук има някой.

— Те бяха ли въоръжени?

— Не видях пушки, но човек никога не знае. Най-много приличаха на федерални агенти.

Главната квартира на ФБР, Вашингтон

Джейк Роудс благодари на агентите в конферентната зала и забърза по коридора към кабинета си. Той затвори вратата зад себе си и спря за момент, опитвайки се да си представи какво ставаше в главата на Кет Бронски.

На вратата се почука и Джейк се обърна, за да отвори раздразнен, че някой не е уважил молбата му за няколкоминутно спокойствие.

— Да? — каза той, отваряйки вратата.

Директорът на ФБР, застанал от другата страна, малко го изненада.

— Джейк, имаш ли една минута?

— Разбира се, влезете.

Директорът отиде до скъпия кожен стол в другия край на бюрото на помощник заместник-директора и седна в него.

— Кажи ми последните новини, Джейк.

— По случая Бронски ли?

Директорът кимна и внимателно изслуша последните събития и разминаването с другата групировка при мотела край Сиатъл.

Директорът се наведе напред.

— Политическият натиск по въпроса надхвърли критичната точка. Федералното управление на авиацията и аз, плюс министърът на транспорта смятаме, че е само въпрос на дни, преди да получим достатъчно терористични заплахи, които да затворят толкова летища, че да предизвикат избухване на общественото мнение, че не можем да си вършим работата и че летенето със самолет е равносилно на самоубийство. Икономическите последици върху самолетната индустрия вече са невероятни и, както знаеш, фактът, че нямаме официално искане за откуп или изнудване от страна на тази групировка, означава, че ще свалят още някого от небето, преди да се свържат отново.

Джейк въздъхна.

— Директоре, не знам какво друго можем да направим освен това, което вече правим.

— Колко близо е тя, Джейк?

Роудс наклони глава на една страна и леко се наведе напред в стола си.

— Извинете?

— Кет Бронски. Тя премина към автономия. Опитваме се да я хванем преди другата страна да направи това, но тя е там и се опитва да разреши тази гатанка. Ти сам го каза.

— Да, сър.

— Колко близо е тя?

Джейк бавно поклати глава.

— Наистина не знам.

— Тя смята, че има сериозна следа. И освен ако не ме опровергаеш, това е най-доброто, с което Бюрото разполага в този момент, нали?

— Сър, голяма част от Бюрото е заета с това разследване. Водим го на много фронтове…

— Но — прекъсна го директорът, — единственият, който мисли, че има насока, е Бронски. Прав ли съм?

— Доколкото знам, да.

— Добре. Тогава променям заповедите си. Когато я намерите, искам цялото Бюро да й окаже пълно съдействие. Дайте й всичко. Поставете я начело на специален екип. Не заставайте на пътя й. Ако иска да работи сама, оставете я.