Клайв Къслър - Ударна вълна

Ако на президента или на Уилбър Хътън им бяха минавали мисли да го отстранят от НЮМА, то те бързо се изпариха. Из столичния град се разнесе мълвата, че адмиралът ще продължи да бъде на кормилото на любимата си Национална агенция за морски проучвания дълго след като настоящата администрация ще е напуснала Белия дом.

Докторът влезе в стаята и завари Пит да стои до прозореца, загледан с копнеж в река Дъруент, минаваща през сърцето на Хобарт.

— Би трябвало да си в леглото — отбеляза докторът с австралийския си носов говор, произнасяйки „леглото“ като „лиглото“.

Пит му хвърли твърд поглед.

— Лежа на един матрак, на който и животно като трипръстия ленивец не би спало и пет дни. Изкарах си престоя тук. Време е да си тръгвам.

Докторът леко се усмихна.

— Знаеш, че нямаш дрехи. Парцалите, с които те докараха тук, са изхвърлени на боклука.

— В такъв случай ще си тръгна с тази смешна болнична нощница и с халата си. Впрочем, който е измислил тия дрехи, заслужава да му бъдат натъпкани в задника дотам, че връзките им да се подадат от ушите му.

— Явно, че да споря с теб, ще бъде загуба на времето, определено за другите ми пациенти. — Докторът сви рамене. — Цяло чудо е, че тялото ти все още функционира. Рядко съм виждал човек с толкова много рани. Щом като трябва, върви си. Ще кажа на сестрата да ти намери някакви прилични дрехи, за да не те арестуват, че се представяш за американски турист.

Този път нямаше реактивен самолет на НЮМА. Пит пътува с редовен полет на „Юнайтед Еърлайнс“. Когато накуцвайки, влезе в пътническата кабина, все още със сковани движения и пронизваща болка отстрани на гръдния кош, бордовите домакини — всичките жени и само един мъж — го гледаха с неприкрито любопитство как търси номера на мястото си.

Една от стюардесите — с грижливо направена прическа на кафявата си коса и с почти същите зелени очи като тези на Пит — се приближи до него и с тих, загрижен глас го попита:

— Да ви покажа ли къде е мястото ви, сър?

Пит беше прекарал доста дълга минута пред огледалото, преди да вземе такси от болницата за летището. Ако се явеше като кандидат за филмова роля на ходещ мъртвец, директорът на продукцията щеше да го наеме веднага с тези яркочервени белези по челото, с празните, кървясали очи и изпитото, бледо лице, с движенията му като на деветдесетгодишен старец с артрит. Кожата му беше цялата на петна от обгарянията, веждите ги нямаше, а някога гъстата му, черна къдрава коса изглеждаше така, сякаш овцестригач се е опитвал да я подстриже ниско.

— Да, благодаря — отвърна той повече от притеснение, отколкото от признателност.

— Вие ли сте господин Пит? — попита стюардесата, сочейки му празната седалка до прозореца.

— В момента ми се иска да съм някой друг, но да, аз съм Пит.

— Късметлия човек сте — усмихна му се тя.

— Цяла дузина медицински сестри само това ми повтаряха.

— Не, исках да кажа, че имате приятели, които са много загрижени за вас. Те предупредиха екипажа, че ще пътувате с нас и помолиха да ви създадем възможно най-големи удобства.

Как, по дяволите, Сандекър е разбрал, че съм избягал от болницата, тръгнал съм направо за летището и съм купил билет за Вашингтон, запита се той.

Оказа се обаче, че бордовите домакини не направиха кой знае колко за него. Почти през целия полет той спа, разбуждан само за да яде, да гледа филм с Клинт Истууд в ролята на дядо и да пие шампанско. Дори не разбра, че самолетът е пристигнал на международното летище „Дълес“, докато колелата не докоснаха пистата и не го събудиха.

Той слезе от автобуса за пътниците и влезе в терминала леко изненадан и разочарован, че никой не е дошъл да го посрещне. Щом Сандекър е предупредил екипажа на полета за него, значи знае кога точно ще кацне самолета. Дори Ал Джордино не го чакаше на тротоара, когато излезе от сградата и се запъти с несигурна крачка към такситата. Типичен пример за „очи, които не се виждат, се забравят“, каза си той със засилващо се униние.

Беше осем часа вечерта, когато слезе от таксито, перфорира си картата в охранителната система на хангара си и влезе вътре. Запали лампите и светлината им се отрази в лъснатите като огледало повърхности и хромови допълнения на колекцията му от автомобили.

Видя пред себе си един висок предмет, стигащ почти до тавана, който преди го нямаше.

За известно време Пит гледаше прехласнат стълба с тотем. Красиво издълбан орел с разперени криле украсяваше върха му. Оттам надолу се редуваха: мечка гризли с малките си, гарван, жаба, вълк, някакъв вид морско животно и накрая човешка глава, която приличаше на Пит. Той прочете надписа, издълбан в ухото на вълка: