Клайв Къслър - Атлантида открита

Всички седяха и слушаха смаяни, но никой не беше по-смаян от адмирал Сандекър, когато чу, че двама мъже от неговата агенция са изминали близо сто километра по голия ледник с някакво много старо превозно средство за полярни условия и са помогнали на ударната група да разгроми малката армия от наемни убийци, охраняващи съоръжението. Още повече се изуми, когато чу и имената им — Дърк Пит и Ал Джордино, тъй като знаеше, че те трябва до час да пристигнат във Вашингтон.

— Пит и Джордино… — заклати глава той в недоумение. — Трябваше да предположа. Ако някой влезе с гръм и трясък там, където никой не го очаква, това ще са Дърк и Ал.

— Не съм изненадана — вметна Лорън с усмивка, грейнала по хубавото й лице. — Нямаше начин те да стоят със скръстени ръце и да чакат светът да свърши.

— Кои са тези хора? — попита намръщен генерал Саут. — Откога НЮМА се намесва във военни операции? Кой ги е упълномощил да отиват там?

— Щях с гордост да ви кажа, че аз съм ги упълномощил — отвърна Сандекър, гледайки генерала право в очите, без да трепне, — но просто няма да е вярно. Тези мъже, или по-точно моите мъже, са действали по своя инициатива и доколкото разбирам, са свършили адски добра работа.

Спорът бе преустановен, преди да е започнал. В крайна сметка на всички им стана ясно, че ако не е била намесата на Пит и Джордино, последиците щяха да са потресаващи.

В това време ушите на Пит и Джордино сигурно са им горели, но тъй като нямаха връзка с радиото на Клири, те не можаха да чуят нито дума от това, което се говореше за тях от разстояние половината свят. Пит седеше на стъпалото на сноукруизера и сваляше превръзките от лицето си. Няколко от раните му имаха нужда да се зашият.

Клири го попита:

— Сигурен ли сте, че Волфови са все още тук?

Пит кимна.

— Карл, главата на семейството, и една от сестрите му — Елзи — сега сигурно леят сълзи, като са видели в какво са се превърнали самолетите, с които са възнамерявали да избягат оттук.

— Можете ли вие и господин Джордино да ме заведете до хангара?

— За нас ще бъде чест и привилегия — усмихна се Пит.

Гласът на генерал Саут прекъсна разговора им.

— Майор Клири, нареждам ви да прегрупирате хората си, да направите каквото можете за ранените и да обезопасите каквото е останало от съоръжението. После изчакайте подразделението от Специалните войски, което ще се приземи до половин час.

— Слушам, сър. Но преди това имаме да довършим една малка работа. — Клири изключи връзката и се обърна към Пит. — Къде е хангарът?

— На около осемстотин метра оттук. Да не би да сте намислили да задържите сто души с малкото хора, които са ви останали?

Устните на Клири се разтеглиха в лукава усмивка.

— А вие не смятате ли, че е съвсем в реда на нещата именно хората, които преминаха през ада, да присъстват на залавянето на жертвите?

— Да, нямам какво да възразя.

— В такъв случай вие двамата ще поемете ли ролята на водачи?

— Получихте ли разрешение от Вашингтон?

— Дори не си направих труда да го поискам.

В матовозелените очи на Пит заблестяха лукави пламъчета, преди да отвърне:

— Защо пък не! Ал и аз никога не пропускаме случай да се включим в някой пъклен план.

Щеше да бъде прекалено умерено твърдение, ако се кажеше, че Карл Волф беше ужасен и вбесен, когато видя превърнатите в развалини самолети. Грандиозният му план беше направен на пух и прах. Той продължаваше да си мисли, че механизмът за откъсване на шелфовия ледник ще се задейства след по-малко от четири минути.

Подведен от Хуго, който му бе съобщил, че охранителите в командния център продължават да се сражават на живот или смърт с американската група, Карл нямаше представа, че Четвъртата империя беше умряла още преди да се е родила, както и че проектът „Валхала“ бе прекратен.

Волфови стояха в група, с мрачни лица и не можеха да повярват на очите си, нито на невероятната история за някакво огромно превозно средство, което пощуряло и смачкало самолетите им, а после продължило към разразилата се пред командния център битка. Единствено Хуго не беше сред семейството. Решен да се бие докрай, той пренебрегна затрудненото им положение и трескаво започна да организира останалите невредими членове на охраната за последна съпротива срещу американците, за които беше сигурен, че всеки момент щяха да атакуват хангара.

Най-накрая Карл въздъхна тежко.

— Е, това е — и се обърна към Блонди. — Изпрати съобщение до Бруно на борда на „Улрих Волф“. Предай му ситуацията и му кажи да изпрати час по-скоро други самолети тук. Нямаме никакво време за губене.