Стивън Кунц - Летяща чиния

— Ей, какво е това, по дяволите? — попита хлапакът.

— Един тир го стовари преди половин час — нехайно отвърна Рип. — Каза, че го карали за лунапарка в Сейнт Луис. На междущатската имало някакъв надлез и не можел да мине под него.

— Хм, проклет да съм… — изсумтя момчето. — Защо го е оставил тук?

— Нямало къде другаде да го остави. Каза, че след два часа щял да дойде друг тир да го вземе.

Хлапето откъсна очи от летящата чиния и насочи вниманието си към Чарли и Рип.

— Защо наливате вода в него?

— Тая проклетия е толкова лека, че трябва да е пълна с вода, иначе вятърът я отнася. — Рип кимна с глава. — Надявам се, че не е проблем да източим няколко литра.

— Предполагам.

Момчето опря длани в летящата чиния, после почука с кокалчето на показалеца си. Преди да успее да каже нещо, Рип го изпревари:

— На твое място щях да бъда по-внимателен. Отдолу има само стиропор и може да го продупчиш.

— Уф! — Малкият пъхна ръце в джобовете и опита да си придаде нехаен вид.

— Между другото — продължи Рип, — със сестра ми претърпяхме авария на няколко километра източно оттук. След като закусим, може ли някой да докара колата ни? Мисля, че се е скъсал водният маркуч.

— Много пара, а?

— Нещо такова.

— Ами собственикът кара влекача. Той ще се появи след известно време. Имаш ли карта за безплатна пътна помощ?

— Май имам. Някъде в портфейла. — Рип се потупа по хълбока.

— Още колко вода ще наливате?

— А, като че ли стига. Само колкото да му даде малко тежест. — Рип завъртя кранчето и откачи маркуча. Чарли затегна капачката на резервоара. — Ще се чакаме в ресторанта — навивайки маркуча й каза той и докато жената се отдалечаваше, се обърна към невръстния бензинджия. — Много любезно от твоя страна, че ни позволи да налеем малко вода.

— Водата не е моя — без да откъсва очи от летящата чиния, заяви хлапето. — Абе направо изглежда като истинска, а? Като че ли е пълна с ония извънземни дребосъци.

— Аха.

— Тия неща сигурно ги правят в Холивуд.

— Всъщност някъде в Ню Джърси. — Рип приключи с навиването на маркуча и го върна на мястото му в гаража.

Хлапето хвърли още един дълъг поглед на летящата чиния и отиде да отключи вратата на бензиностанцията.

Рип и Чарли седнаха на стъпалата пред ресторанта. Слънцето се показа на хоризонта и огря градчето, включително летящата чиния.

— Хлапето като че ли ми повярва — каза той.

— Изпечен лъжец си.

— Упражнявам се за политик.

— Според теб какво се е случило с нашите приятели?

— Сигурно арабите скоро са ги пуснали. Петролните работници постоянно пристигат и си заминават. Арабите нямат изгода да ги закачат. Само че не мога да кажа същото за военните. И само господ знае какво ще направят с австралийците.

Съдбата на австралийците не интересуваше особено много Чарли Пайн. Властите на Съединените щати щяха да положат всички усилия, за да измъкнат нейните колеги, които сигурно щяха да получат медали и да се разходят до Вашингтон, за да се ръкуват с избраниците.

Чарли се вторачи в летящата чиния.

— Онова антигравитационно устройство е голяма работа — след малко заяви тя.

Рип се съгласи с нея.

— Според мен намотките в долната част на кораба променят поляритета на гравитационното му поле, така че взаимно да се отблъскват със земята.

Двамата седяха и наблюдаваха изгрева на слънцето зад чинията, всеки потънал в своите мисли.

Шефът на космическото командване генерал Хойт Алекзандър беше събуден от дежурния в планината Шайен. Съобщиха му, че в атмосферата е влязъл неидентифициран обект, който изглежда е стигнал невредим до Земята. Наблюдателен екип от Пентагона вече бил осведомен, прибави дежурният.

Десет минути по-късно в центъра се обадиха от Калифорния.

Когато дежурният научи за екота в Сейн Луис, началник-щаба на военновъздушните сили генерал Джо Делаурио Бомбата вече се бе свързал с генерал Алекзандър.

— Добрутро, Хойт. Какво става, по дяволите? Космически нашественици ли?

— Едва ли — отвърна Алекзандър. Чувството му за хумор не се усещаше, ако изобщо имаше такова.

— Телевизорът ти включен ли е, Хойт?

— Не — каза той, сякаш отговаряше на обичаен въпрос, зададен от старши офицер в — Алекзандър погледна луминесцентните стрелки на часовника си — 4:14 сутринта.

Джо Бомбата въздъхна.

— Медиите направо са обезумели. Държавните служители вече са под обсада и още не съм пил дори чаша кафе. Обекти, навлезли в атмосферата над Калифорния, ужасни гърмежи над Сейнт Луис… Какво става, по дяволите?