Стивън Кунц - Летяща чиния

По средата на безкрайната си четиричасова смяна операторката пиеше кафе и слушаше фоновата музика по тонколоните, докато апатично превърташе трийсетината изображения на терминала си. Освен това мислеше за новото си гадже, което предишната вечер ясно й бе дало да разбере, че има сериозни намерения спрямо тялото й.

Тя няколко секунди зяпа бързодвижещата се точка преди мъглата от гаджета, музика и досада да се разпръсне. Плъзна една иконка върху точката и кликна отгоре й. Появи се текст: Т082 С143 К96. Траектория в градуси, скорост в стотици възли и височина в километри.

Операторката включи алармата, за да повика началника си, и занатиска бутоните, за да препрати светлинния сигнал към главния дисплей за Съединените щати, който заемаше по-голямата част от предната стена на стаята.

Началникът й се появи след няколко секунди. Тя посочи с ръка.

— Двайсет и две хиляди и петстотин километра в час?

— Почти като космическа совалка, обаче в тоя район няма нито една. Може да е космически боклук или…

Неизречената възможност беше сигналът да е от интерконтинентална балистична ракета. Всъщност основната функция на този център бе да засича и проследява балистични ракети, изстреляни от всяка точка на планетата.

— Някакви данни за изстрелване?

— Няма.

— До всички — изтътна по аудиосистемата началникът, — имаме ли данни за изстрелване на ракета където и да било на Земята през последните два часа?

Тишина.

— Където и да било? — повтори той и усиленият му глас отекна в слушалките на операторката, както и по високоговорителите.

— Целта се появи преди няколко секунди. Сякаш излезе от орбита.

Началникът беше стара пушка. Десетки пъти бе виждал космически боклуци. Те винаги рязко намаляваха скоростта и изгаряха много преди да достигнат Земята. Сега наблюдаваше цифровите данни на този сигнал и чакаше рязкото намаляване на скоростта. Скоростта постепенно намаляваше, ала това беше различно.

— Навлиза доста ниско за метеорит — излишно прибави операторката.

Бойна глава, метеорит или космически боклук — каквото и да бе, щеше да достигне Земята преди да изгори.

Началникът изруга и вдигна червения телефон.

От Сан Диего до Сан Франциско хора, излезли навън три часа преди зазоряване, видяха огненочервена жилка да прорязва небето на североизток. По-бавно от падаща звезда, но далеч по-бързо от самолет, огненото кълбо имаше къса опашка и сияеше в червеникавожълто. Въпреки ранния час го видяха няколко хиляди души. Неколцина успяха да направят недоекспонирани снимки. Един любител астроном край Бейкърсфийлд засне летящата чиния с телекамера. Повечето просто благоговейно я наблюдаваха, без да знаят нито какво виждат, нито какво е неговото значение.

За щастие летящата чиния бе прекалено далеч, за да чуят рева й.

Огненото кълбо изчезна в небето на изток също толкова бързо, колкото се беше появило. Няколко десетки граждани се обадиха, за да разкажат за видяното в местните радиостанции, и след секунди съобщенията потекоха по интернет.

Когато скоростта на летящата чиния падна под десет маха, бордовият компютър поиска спускане под по-остър ъгъл. На Чарли Пайн не й се щеше да се подчини — корпусът сияеше в яркочервено — но след мимолетно колебание наклони носа с няколко градуса надолу. Все пак не толкова, за колкото настояваше компютърът. Скоростта понамаля, помисли си тя, докато наблюдаваше дисплеите. Основната й грижа беше температурата на корпуса. Естествено, той бе пригоден за такива полети, но все пак беше невероятно древен.

Блясъкът на корпуса като че ли поотслабна.

Чарли повдигна носа по-високо и червенината бързо изсветля. После отново го наклони и остави кораба сам да потърси нужния ъгъл на спускане.

Летящата чиния все още се движеше с над четири маха, когато преминаха височина трийсет хиляди метра на запад от Сейнт Луис. Ударната вълна зад тях достигна земята, поразителен грохот, който разтърси къщи, разклати прозорци и уплаши добитък и диви животни. Това може би бе най-мощният звук, чуван някога в Сейнт Луис. Всеки, който не беше в кома или глух, го чу като басов ехтеж с изумителна сила, болезнено висок, но не толкова, че да спука тъпанчето. Мнозина решиха, че са чули мощна експлозия на няколко преки от там. Из целия град се включиха лампи и телефонната система се претовари, тъй като всички се опитваха да се свържат с полицията.

Чарли Пайн летеше към земята. Летящата чиния се спусна през слой ниски разпокъсани облаци и излезе в тъмен район, където само тук-там личаха светлинки. Тя внимателно бе насочила спускането, без да използва двигателите. Когато бяха на тристатина метра над повърхността — трудно можеше да се определи само с поглед, а нямаше представа какви са мерните единици на компютърните дисплеи — Чарли задейства антигравитационния контрол и накрая спускането спря на шейсетина метра височина. Ниско. Прекалено ниско.