Фридрих Незнански: Плутоний за Исус

— Добър ден. Търся Александър Борисович Турецки…

— Слушам ви.

— Познахте ли ме, Александър Борисович?

— Момент, нека да си спомня…

Притеснен, че професионалната памет вече му изневерява, Турецки трескаво се опитваше да си припомни защо този глас му се струва толкова познат.

С весел, макар и донякъде попресилен смях събеседникът му прекъсна паузата:

— Мога да подскажа, че не съм общувал с вас нито като потърпевш, нито като заподозрян!

— И слава богу! — отбеляза Турецки.

— Сетихте ли се?

— Кажете, не сме ли учили някъде… заедно? — неуверено предположи Турецки.

— Горещо! — възкликна мъжът. — Помниш ли Бибата?

Сега вече Турецки си спомни. В представителния университетски отбор по самбо така наричаха своя комсомолски секретар Сергей Бибарцев.

— Ти ли си, Серьога?

— Същият!

— И как ме откри?

— От нужда, Саша, от нужда — въздъхна Бибарцев. — За жалост бившите съученици най-често се търсят повече по необходимост, отколкото от душевен подтик!

— За бивш състезател полутежка категория си взел да се изразяваш доста изискано, Серьога! — пошегува се Турецки.

— Е, нали знаеш, с какъвто се събереш…

— Хайде, казвай какви са ти проблемите.

— Разбираш ли, Саша, работата е доста деликатна.

— Искаш ли да измъкнеш някого от гьола?

— Не, не, какво говориш?! Не ти предлагам никакви сделки с твоите морални и наказателни кодекси! Но ако имаш възможност, ела при мен, разговорът не е за телефон.

— Къде?

— След пет минути ще дойде да те вземе кола…

— Охо! Толкова ли си се издигнал, Серьога?

Бибарцев се разсмя.

— И ти не си сред плебеите на великата империя!

Турецки не можеше да каже с точност колко време измина, откакто затвори слушалката. Във всеки случай, по-малко от десет минути.

Кратко иззвъня интеркомът. Турецки натисна бутона за свръзка. Секретарката отсечено съобщи:

— Александър Борисович, за вас пристигна кола… — И след кратка пауза добави с несдържано възхищение: — Черен линкълн!

„Охо — помисли си Турецки, — Бибата се рее по върховете!“

Докато се обличаше и прибираше в чантата си служебни формуляри, които можеше да потрябват в хода на разговора, секретарката успя да раздрънка на всички колеги и приятелки клюката — за праволинейния Турецки е пристигнала кола от суперкласа.

Александър Борисович слезе на улицата и несъзнателно погледна към прозорците: в оловносивите правоъгълници белееха неясни физиономии. „Я гледай — помисли си с ирония, — току-виж започнали да ме уважават. Ще си кажат: като е решил да се продава, измъкнал е добра цена!“

Зад волана на огромния блестящ автомобил седеше як, самоуверен младеж. Съдейки по всичко обаче, не беше от примитивните дебеловрати мутри.

— Вие ли сте Турецки?

— Да.

— Извинете, но трябва да ми представите някакъв документ.

Турецки разбра, че младежът не си придава важност, а просто следва нечии инструкции, но все пак не се сдържа да не реагира с малко високомерна, но иначе безобидна небрежност. Извади картата си, разтвори я и без да я изпуска, я навря пред очите на шофьора с думите:

— Извинете, но нямам право да я давам в чужди ръце.

— Качете се — кимна младежът.

Турецки се настани на разкошната седалка, където хлътна като в дълбок фотьойл, а брадата му се отпусна към гърдите и му придаде респектиращ вид. Може би затова попита по-заядливо, отколкото възнамеряваше:

— И какъв се явява нашият господин Бибарцев?

Младежът му хвърли бегъл поглед, в който се метеше известно недоумение.

— Той е банкер.

— Както изглежда, работата му върви добре?

— Вървеше нормално… — неопределено отговори младежът.

— А защо „вървеше“?

— Ами защото хора като вас никой не ги вика от добър живот.

На улица „Народно опълчение“ линкълнът безшумно се плъзна под ниска арка и управляван от опитна ръка, елегантно влезе във вътрешен двор, където сред сивата маса от гаражи тип „раковина“ се издигаше ремонтирана с вкус триетажна частна сграда с красива фирмена табела по цялата фасада, където на руски и английски език бе написано „Банка Дук“.

— А защо „Дук“? — полюбопитства Турецки. — Да не би вашият управител да е от Одеса?

— Управител ни е Бибарцев. А „дук“ на английски значи херцог.

Турецки не можа да познае веднага Серьога в едрия и пълен мъж, облечен в скъп костюм със снежнобяла колосана риза и вратовръзка. Очилата, модел „Сенатор“ с блестящи рамки и стъкла придаваха официална отчужденост на иначе веселия му, дружелюбен поглед.