Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Спряха и потропаха на предното стъкло.

– Отзад свети – отбеляза Фил.

Почука отново, този път по-силно.

– Полиция! Отворете! – нареди той.

Вътре Ерик нямаше сили да откъсне очи от телевизионния екран и не възнамеряваше да позволи да го прекъснат. Ключът за пикапа лежеше в джоба му. Извади го и натисна бутона за отваряне на вратите.

– Влизайте – покани той. – Тук съм. Чаках ви. Но, моля, разрешете да си изгледам представлението.

Рип и партньорът му отвориха вратата и моментално забелязаха телевизионния екран. Какви ги върши този тип? Трябва да е напълно откачен, помисли си Рип, когато видя екрана. За момент реши, че гледа филм на ужасите.

– Ще я убие – обясни Ерик. – Тихо. Говори ѝ нещо. Дайте да чуем какво казва.

За миг двамата полицаи останаха неподвижни, втрещени от сцената пред очите им и от спокойния глас, който се разнасяше от високоговорителите.

– В сегашното си прераждане очаквах да повторя само моделите от миналото – обясняваше Уил Стафорд, – но не се получи. Прецених Бернайс Джойс като заплаха – налагаше се да бъде елиминирана. Била сгрешила – това бяха последните ѝ думи към мен, преди да умре. Мислила, че друг е взел шала. Жалко. Значи е можела и да не умре.

– А Натали защо? – попита Емили, борейки се за време.

– Съжалявам за Натали. Вечерта на тържеството у семейство Лорънс бе излязла на верандата да изпуши последна цигара – смяташе да ги откаже завинаги. Не е изключено да ме е видяла оттам как отнасям шала до колата. Когато пропуши отново по време на обяда ни миналата сряда, усетих, че започва да си припомня. Превърна се в опасност. Не можех да ѝ позволя да живее. Но не се притеснявай. Смъртта ѝ бе милостиво бърза. Винаги е било така. И с теб ще бъде същото, Емили, обещавам ти.

Потресен, офицер Рип изведнъж си даде сметка, че пред очите му всеки момент ще бъде извършено убийство.

– Когато бях на четиринадесет, майка ми и аз дойдохме за пръв път в Спринг Лейк. За нея бе сантиментално пътуване. Така и не престана да обича баща ми. Минахме край къщата, където майка ѝ – моята баба – се е родила.

– Господи, това са Уил Стафорд и Емили Греъм! – възкликна Рип. – Бях в къщата миналата неделя, след като бяха пъхнали под вратата снимката ѝ, направена по време на възпоменателната церемония. Стой тук при него! – извика той на другия полицай, скочи от пикапа и хукна.

– ...жената, която живееше в къщата на прадядо ми, ни покани. Отегчих се и започнах да ровичкам кашоните на горния етаж на бившата конюшня. Намерих стария му дневник. Предопределено е било да го намеря, разбираш ли, защото аз съм Дъглъс Ричард Картър. Завърнах се в Спринг Лейк.

Господи, дано не закъснея, молеше се Фил Рип, влизайки в полицейската кола. Подкара бясно към авеню "Хейс" № 100. Пътьом се обади в централата за подкрепления.

Ник Тод реши за свое успокоение да мине с колата край къщата на Емили, колкото да се увери, че вътре всичко е наред. Точно приближаваше, когато от другата страна, с огромна скорост, се зададе полицейска кола и пое по алеята към сградата.

С натежала от мрачни предчувствия душа Ник сви след полицейската кола и бързо изскочи навън.

– Да не се е случило нещо на Емили? – настоя той.

"Господи, моля те нищо лошо да не ѝ се е случило" – помоли се той мълчаливо.

– Надявам се, че още не – отвърна полицаят троснато. – Махни се от пътя ми.

Полицаите ще минат пак, уверяваше се Емили. Но каква полза, ако не го видят да излиза, запита се тя. Успял е да прикрие следите си при убийствата на Марта, Карла, Натали, госпожа Джойс, а вероятно и на други. Аз съм следващата. О, милостиви Боже, искам да живея!

– Кажи ми за дневниците – подкани го тя. – Описал си детайлно всичко, нали? Сигурно си отбелязал всяка подробност, чувствата си по онова време, реакциите на семействата на момичетата...

– Точно така. – Изглеждаше доволен: толкова добре го разбира. – Емили, за жена си доста интелигентна, но интелигентността ти е ограничена от естествения враг на жените – великодушната ви природа. Със състрадание изслуша и повярва на историята как съм поел вината на приятел – истинския шофьор при катастрофата. Разказах ти го, защото секретарката ми се беше разбъбрила прекалено много пред онази напориста журналистка; опасявах се да не проявиш по-голяма бдителност, ако нещо се появи в печата.

– Каквото и да си направил, юношеското ти досие щеше да остане покрито.

– Направих едно: последвах примера на прадядо си. Насилих млада жена, но преди да завърша мисията си, писъците ѝ се чуха. Прекарах в изправителен дом три години, не една, както ти казах. А сега, Емили, е време... Време е да се присъединиш към прекрасната Маделин, да легнеш до Елен.