Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Емили остави дневника и отвори капачето на клетъчния телефон. Баба ѝ отговори с енергично ало – сигурен знак, че гледа телевизия и не е особено доволна да я безпокоят.

– Бабо – подхвана Емили, – искам да ти прочета нещо, защото ми звучи безсмислено.

– Добре, скъпа.

Емили обясни за какво става въпрос.

– Защо го споменава като Дъглъс? Нали е Ричард?

– О, ще ти обясня. Всъщност се казваше Дъглъс Ричард, но в онези дни бе обичайно да наричаш мъжете с второто им име, ако е същото като на баща им. Годеникът на Маделин всъщност беше Дъглъс Ричард III. Доколкото знам, бащата е бил много привлекателен.

– Да, привлекателен мъж със съпруга инвалид, която е разполагала с парите. Бабо, страшно ми помогна. Гледаше телевизия, знам. Продължи си заниманието. Ще ти се обадя утре.

Изключи телефона.

– Не младият Дъглъс е бил убиецът – изрече тя на глас.

– Нито пък братовчед му Алън. Бил е баща му. А когато е починал, втората му съпруга и дъщерята се преместили в Денвър.

Денвър! Изведнъж направи връзката.

– Уил Стафорд е израснал в Денвър! Майка му е живяла в Денвър – заяви тя отново на глас.

Внезапно Емили видя нечия сянка над себе си и застина от ужас, когато в ухото ѝ прошепна глас:

– Точно така, Емили – потвърди Уил Стафорд. – Израснах в Денвър.

Преди да успее да помръдне, Емили усети ръцете си приковани към тялото. Опита се да се изправи, но светкавично метнато през гърдите ѝ въже я прилепи към облегалката на стола.

С бързи, съвършено отмерени движения, Стафорд коленичи на пода пред нея и върза краката при глезените.

Наложи си да не вика. Би било безполезно, даде си сметка тя, а той може да реши да ѝ запуши устата. Накарай го да ти говори, съветваше я вътрешен глас; да не престава да говори! Нали полицията държи къщата под око? Възможно е да звъннат на вратата и като не им отвори, да нахълтат насила.

Той се изправи. Махна скиорската маска от лицето. Свали ципа на якето. Събу обемистите скиорски панталони.

Под тези дрехи Уил Стафорд носеше доста старомодна риза с висока яка и тънка вратовръзка. Широките ревери на тъмносиния костюм по мода от края на деветнадесети век подчертаваха ослепително белия колосан нагръдник. Косата му, сресана странно – разделена на път и пригладена назад – беше малко по-тъмна от обичайното; същото важеше и за веждите.

Именно тогава Емили се стресна: беше си нарисувал тънки мустачки.

– Да ви се представя ли, госпожице Греъм? – попита той и леко се поклони. – Аз съм Дъглъс Ричард Картър.

"Не се паникьосвай – заповяда си Емили. – Свършено е с теб, ако се паникьосаш. Колкото по-дълго време останеш жива, толкова повече шанс имаш полицията да провери как си."

– Много се радвам да се запознаем. – Стараеше се да прикрие ужаса си, макар да говореше през пресъхнали устни.

– Знаеш, разбира се, че ще умреш, нали? Елен Суейн те чака да се присъединиш към нея в гроба.

И гласът му е по-различен, помисли си Емили. Думите са по-отсечени, натъртва ги. Все едно има лек британски акцент. Оборвай го, заповяда си тя свирепо.

– Но Натали Фрейз вече е с Елен – успя да каже тя. – Цикълът е завършен.

– Никога не е било предвиждано Натали да е с Елен. – Тонът му изразяваше нетърпение. – Ти си за там. Елен е заровена близо до езерото. Изпратих ти скицата на надгробния камък на Натали до камъка на Елен за заблуда. Те не са заедно. Но ти скоро ще спиш вечния си сън при Елен.

Наведе се и погали Емили по бузата.

– Напомняш ми за Маделин – прошепна той. – Ти, със своята красота, младост и жизненост. Разбираш ли как се чувствах да гледам през улицата и да виждам сина си с теб, а аз да съм обречен да живея с болна жена, чиято единствена привлекателност е богатството ѝ?

– Но нали си обичал сина си? Искал си да е щастлив?

– Определено не бих допуснал някоя толкова изключителна като Маделин да е в прегръдките му, докато аз седя до леглото на инвалид.

По стената пробягаха светлините от патрулираща полицейска кола.

– Силите на реда в Спринг Лейк правят всичко възможно да осигурят нашата безопасност – обяви Уил Стафорд, бръкна в джоба и извади сребриста материя, обшита с метални мъниста. – Понеже току-що провериха тази къща, разполагаме поне с още няколко минути. Да желаеш да ти обясня още нещо?

Полицейска кола на Спринг Лейк патрулираше по авеню "Оушън".

– Ето го! – възкликна офицер Рип и посочи тъмносин пикап, паркиран в близост до крайбрежната алея.