Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Сега полицията го търси и несъмнено, скоро ще го арестуват. Ще го изпратят в затвора. Компанията му ще банкрутира. Хората, отрупвали го така щедро с хвалебствия, ще се нахвърлят отгоре му като кучета.

Отново се съсредоточи върху екрана и се наведе напред; очите му изведнъж се отвориха широко, обзе го трескаво вълнение.

Емили, клекнала в трапезарията, ровеше в кашон с книги; очевидно търсеше нещо конкретно.

Ала изведнъж забеляза на друг екран как дръжката на вратата от верандата към кабинета се завърта. Нали включи алармата – мина му през ума. Някой я е изключил !

В кабинета пристъпи фигура със скиорска маска и тъмен скиорски екип. С бързо, премерено движение натрапникът стигна до стола с високата облегалка – обичайното място на Емили – и се отпусна на колене. Ерик не сваляше очи от екрана: маскираният извади нещо от джоба и го опъна с две ръце, сякаш проверяваше здравината му.

Емили влезе в кабинета с книга в ръка, настани се на стола и започна да чете.

Натрапникът не помръдна.

– Това му доставя удоволствие – прошепна си Ерик. – Не желае да приключи прекалено бързо. Разбирам го. Как само го разбирам.

В осем и половина в събота вечерта Томи Дъгън и Пийт Уолш бяха все още в службата. Боб Фрейз упорито отказваше да отговаря на каквито и да било въпроси, свързани с местонахождението му в четвъртък следобед и вечерта. Сега обяви, че има болки в гърдите. Приеха го в болницата на Монмаут, за да е под наблюдение.

– Печели време, та дано скалъпи история, приемлива за пред съда – изрази мнението си Томи пред Пийт. – От това могат да произлязат няколко неща: Фрейз е серийният убиец и носи отговорност за смъртта на Марта Лорънс, Карла Харпър, доктор Мадън, госпожа Джойс и съпругата си Натали; и второ – възможно е той да е убил жена си, но не и останалите. Има, разбира се, и трета вероятност – да е невинен по отношение на всички тези престъпления.

– Притесняваш се за третото липсващо парче от шала, нали? – попита Пийт.

– Така е. Не ме напуска чувството, че с убийството на Натали Фрейз убиецът е скроил номер, за да повярваме, че е завършил цикъла си.

– Освен, естествено, ако убийството на Натали не е плод на кавга между съпруг и съпруга и е маскирано да прилича на някое от серийните убийства. Това би превърнало Боб Фрейз в заподозрян, но ще го оневини за серийните убийства.

– Което пък означава, че тази вечер в Спринг Лейк може да умре друга млада жена. Преди малко проверих – няма съобщение някой да е изчезнал. Да допуснем, че днешният ден е приключил. Става късно, а няма какво повече да правим тук – заключи Томи.

– Е, все пак постигнахме нещо. Докато сме били на местопрестъплението, се е обадил Уилкокс – позволил е на нашите хора да му сложат подслушвателно устройство. Разполагаме със запис на Джина Филдинг, която се опитва да изкопчи пари от него.

– Но вдругиден срамната му тайна ще бъде публикувана в "Нашънъл дейли". Опита се да направи крачка към нас, като се съгласи да ни сътрудничи. Това го прави симпатичен по някакъв начин и все пак му нямам доверие. Доколкото зависи от мен, продължава да е сред заподозрените.

Вече на излизане Пийт подхвърли:

– Чакай. – Посочи плик върху бюрото на Томи. – Така и не занесохме фотоувеличението на Емили Греъм, а ѝ обещахме.

– Вземи го и ѝ го занеси утре.

Пийт взе плика. В това време иззвъня телефонът. От полицията в Спринг Лейк ги информираха, че преследвачът на Емили Греъм е идентифициран и по всяка вероятност е някъде из градчето.

Тогава Томи предложи:

– А защо да не ѝ занесем фотоувеличението още тази вечер?

Клетъчният телефон на Емили беше в джоба ѝ. Стана ѝ навик да го държи там, откакто миналата неделя пъхнаха под вратата снимката ѝ в черквата. Сега посегна към него – не ѝ се вярваше баба ѝ да си е легнала толкова рано и да е изключила телефона. От прочетеното в последния дневник на Джулия Гордън Лорънс ѝ хрумна въпрос и се надяваше баба ѝ да отговори.

Вече знаеше, че втората съпруга на Ричард Картър е родила момиченце през 1900. Озадачиха я няколко реда от 1911. Джулия пишеше: "Лавиния ми писа. Била много щастлива у дома си, в Денвър. След година момиченцето ѝ напълно се е съвзело след загубата на баща си и разцъфтява. Самата Лавиния споделя какво огромно облекчение изпитва. Всъщност, писмото ѝ е доста откровено. Дъглъс бил прекалено студен човек и на моменти се плашела от него. Приема като истинска благодат, че смъртта му я е освободила от брака, а детето сега има шанс да израсне в по-сърдечна и топла атмосфера."