Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Красивият дребен почерк се четеше трудно. На много места се налагаше да се взира напрегнато в избледнялото мастило.

От съобщението на детектив Дъгън, оставено, докато е била на вечеря, научи, че по-късно днес от фотолабораторията ще и дадат увеличението на груповата снимка. Очакваше с нетърпение да я види.

Тази снимка представлява своеобразна, дългоочаквана среща с хора, за които много е слушала, мина ѝ през ума. Искаше да види лицата им ясно.

Заради мрачното утро стаята бе полутъмна. Емили затвори очи.

Събуди се отново в осем и половина – този път без да се чувства уморена и общо взето, по-весела.

Това състояние на духа ѝ продължи само един час. Със сутрешната поща пристигна и обикновен плик – името ѝ бе изписано с детски почерк.

Гърлото ѝ се стегна. Същите печатни букви видя върху картичката с надгробните камъни, пристигнала по пощата само преди няколко дни.

С треперещи пръсти отвори плика и извади картичката.

Макар и в плик, картичката също бе адресирана до нея. Обърна я и видя изрисувани два надгробни камъка с имената на Натали Фрейз и Елен Суейн. Намираха се насред залесена местност, близо до къща. Адресът в долния край на картичката гласеше авеню "Сийфорд" № 320.

От силното треперене на два пъти набра погрешно номера на Томи Дъгън.

В събота следобед Марти Броски отиде в кабинета си с намерението да поразтреби бюрото си; надяваше се няколко часа никой да не го безпокои. Ала само броени минути след като седна, разбра колко по-добре би било да си беше останал вкъщи. Не успяваше да се концентрира. Цялото му внимание бе насочено към един човек: Ерик Бейли.

Във финансовите страници на сутрешните вестници недвусмислено пишеше за предстоящия фалит на компанията на Бейли и за притесненията на директора на Нюйоркската стокова борса във връзка с подвеждащите изявления на основателя ѝ за нови продукти. Дори се споменаваше за евентуално търсене на съдебна отговорност.

Толкова добре пасва на образа на преследвача, сякаш е позирал за него, помисли си Броски. Отново провери бюлетина на пътната полиция: нито една от колите на Ерик Бейли не бе засечена да пътува на юг от Олбани.

На негово име нямаше регистрирани други превозни средства, а едва ли би наел кола, рискувайки да остави диря по документи.

А ако става въпрос за кола на компанията ?

Мисълта хрумна на Броски точно когато се канеше да се прибира – вече се бе отказал от опитите да поработи. "Ще поискам от колегите да проверят тази възможност – реши той. – Ако открият нещо, ще ми се обадят вкъщи."

Оставаше и друга възможност: секретарката на Бейли. Как ѝ беше името? Марти Броски погледна към тавана, все едно очакваше глас от небесата да му отговори.

Внезапно изплува името Луиз Колдуел.

Имаше я в телефонния указател. Секретарят ѝ бе включен. "Съжалявам, но в момента не мога да се обадя. Оставете съобщение, ако желаете. Ще ви позвъня по-късно."

Така! Или не е вкъщи, или е, помисли си Марти раздразнено, съобщавайки домашния си номер. Със сигурност госпожа Колдуел знаеше дали освен с двете, регистрирани на негово име, Бейли разполага и с други превозни средства.

За трети път през последните два дни кордони с надпис МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ оградиха имот на собственик в Спринг Лейк.

Една от най-старите в града, къщата – първоначално селскостопанска постройка – имаше изчистените линии, характерни за архитектурата през деветнадесети век.

В обширния имот имаше две групи сгради: къщата с градината се намираха вляво, а постройките вдясно се издигаха сред залесена местност.

Именно там, в сянката на няколко скупчени яворови дървета, намериха трупа на Натали Фрейз, обвит в дебел найлон.

Последвалите събития оставиха обитателите на района с чувството за нещо, вече видяно. Журналистите пристигаха в големи пикапи с антени; в небето шумно кръжаха хеликоптери. Като контраст съседите се трупаха с тихо достойнство по тротоара и пред преградната лента на пътя.

След телефонния разговор с уплашената Емили Томи Дъгън и Пийт Уолш моментално алармираха полицията в Спринг Лейк, като им предадоха съдържанието на картичката. Преди да стигнат дома на Емили, получиха потвърждение, че картичката не лъже. Разликата бе, че този път останките не бяха закопани.

– Чудя се защо не я е заровил? – попита Пийт Уолш мрачно, докато за пореден път наблюдаваха как екипът от съдебна медицина изпълнява тъжната задача да оглежда и фотографира жертвата и заобикалящата я среда.