Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Докторе, къде бяхте между седем и осем тази сутрин?

– Излязох да се поразходя.

– На крайбрежната алея ли?

– По някое време – да. Всъщност тръгнах оттам, а после заобиколих езерото.

– Случайно да сте видели госпожа Джойс на алеята?

– Не. С тъга узнах за кончината ѝ. Брутално престъпление.

– Срещнахте ли някой познат, докторе?

– Откровено казано, не обърнах внимание. Както вече знаете, бях потънал в мисли.

Изправи се.

– Свободен ли съм да си вървя?

Томи и Пийт кимнаха. Томи също стана и обяви:

– Съобщете ни, ако сте съгласен да запишем разговора ви с госпожица Филдинг. И съм длъжен да ви кажа още нещо, докторе. Усилено разследваме убийствата на госпожица Лорънс, госпожица Харпър, доктор Мадън и госпожа Джойс. Отговорите ви са уклончиви, да се изразя най-меко. Отново ще си поговорим.

Клайтън Уилкокс излезе от стаята, без да каже дума.

Уолш погледна Томи Дъгън.

– Какво мислиш?

– Реши се да разкаже всичко за госпожица Филдинг, защото няма друг избор. Тя е от типа жени, които ще приберат парите, уж за да мълчат, а после ще се обърнат към таблоидите. Що се отнася до останалото, очевидно има навик да излиза на дълги разходки и почти никога не среща човек, който да потвърди къде е бил в определен момент.

– Пък и има слабост към младите жени – обади се Уолш.

– Чудя се дали в историята с Филдинг не се крие нещо повече.

Върнаха се в кабинета на Томи и намериха съобщение от Джоан Ходжес.

– Дъглъс Картър! – възкликна Томи. – Та този тип е мъртъв повече от сто години.

Ерик Бейли смяташе да отиде с пикапа до Спринг Лейк в петък вечерта, но след като говори с Емили по телефона, промени решението си. Щяла да вечеря със собственичката на странноприемницата, където отсядаше, докато купуваше къщата.

Какъв смисъл да стои в Спринг Лейк, щом не знае къде е Емили, прецени Ерик. Не си заслужава да бие път дотам само за да я зърне как се прибира вкъщи късно вечерта.

Ще тръгне утре и ще пристигне по средата на следобеда. Ще паркира пикапа на неутрално място. По авеню "Оушън" има много места за паркиране и никой няма да обърне внимание на сравнително новия модел тъмносин роувър. Ще се слее с другите сравнително умерени до скъпи превозни средства, които паркират или потеглят близо до крайбрежната алея.

Очертаващата се пред Ерик празна вечер изостри нетърпението му. Напоследък се налагаше да мисли за толкова много неща, предстоеше му да свърши доста работи. Облаците над главата му се сгъстяваха. Следващата седмица акциите на компанията му ще са без никаква стойност. Налага се да продаде цялото си имущество. Пак ще бъде на нула, както преди пет години, даде си сметка той.

Попадна в този кошмар заради Емили Греъм, помисли си той ядно. Тя първа започна да разпродава акциите на компанията му. Не вложи нито пени от своите пари в компанията, но натрупа десет милиона благодарение на неговия гений. А после отблъсна предложението му за любов с незаинтересована усмивка. И с това подписа присъдата си.

Разбираше, че скоро няма да е достатъчно само да я плаши.

Щеше да се наложи да предприеме следващата стъпка.

Мрачни чувства владееха жителите на градчето, разтърсвано от зловещи събития през последните десет дни.

– Нима е възможно тук да се случват подобни неща? – питаха се взаимно ранобудните в хлебарницата. – 31 март е. Дали днес ще се случи нещо?

Времето допринасяше за общото безпокойство. Последният ден на март се очертаваше така капризен, както и целият месец. Топлият бриз и слънчевото небе от предишния ден бяха изчезнали. Сега висяха тежки сиви облаци. Студеният океански вятър пронизваше. Изглеждаше невъзможно след няколко седмици дърветата отново да са отрупани с листа, тревата да е като зелено кадифе, разцъфнали храсти да опасват строените преди век къщи.

След приятната вечер с Кари Робъртс Емили прекара тревожна нощ, изпълнена с неясни сънища, не толкова ужасяващи, колкото тъжни. Събуди се със сълзи в очите и без никакъв спомен какво ги е предизвикало.

"Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб." [2] Стих от английския поет Джон Дън (1573-1631). – Бел. ред.

Защо ли се сети за това, запита се тя, докато се наместваше на широката възглавница – нямаше никакво желание да започне новия ден. Беше едва седем часът. Искаше ѝ се да поспи още малко.

Оказа се трудно обаче; толкова много мисли кръжаха в главата ѝ. Натрапчиво усещаше близкото разкриване на обединяващото звено между минало и настояще, което би позволило да се направи връзката между двете серии убийства. Надяваше се да открие нужната ѝ улика в някой от дневниците на Джулия Гордън Лорънс.