Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Щели да продадат къщата на авеню "Хейс", навяваща спомени за толкова мъка, и вече са купили малка, но очарователна къщурка на авеню "Бримли" № 20."

Авеню "Бримли" № 20 ли, запита се Емили. Защо адресът ѝ се струва познат?

И тогава се сети. Ходи там миналата седмица.

Там живееше доктор Уилкокс.

Томи Дъгън и Пийт Уолш пристигнаха в дома на семейство Фрейз. Силно развълнуван, Робърт Фрейз седеше на дивана във всекидневната и разговаряше с местните полицаи.

– Възнамерявах да се преместим в Манхатън, защото съпругата ми настояваше – обясняваше той. – Току-що продадох ресторанта; сега ще обявя и къщата за продан. Една приятелка я покани в апартамента си и вчера тя се стягаше да отиде там. Представа нямам защо е променила решението си. Натали действа импулсивно. Няма да се учудя, ако се е качила на самолет за Палм Бийч. Там има десетки приятели.

– Според вас, липсват ли някои от летните ѝ дрехи? – попита един полицай.

– Жена ми има повече дрехи от Савската царица. Понякога купува два пъти едно и също – просто не помни, че то вече виси в дрешника ѝ. Ако Натали е решила да замине за Палм Бийч, би тръгнала с дрехите на гърба си, а когато пристигне там ще прекара няколко часа из магазините на авеню "Уорт" с кредитна карта в ръка.

Колкото повече говореше Боб Фрейз, толкова по-достоверно му се струваше казаното. Та нали онзи ден Натали се оплакваше от времето: мразовито, влажно, прихлупено, неприятно... Това бяха само част от думите, с които описваше този сезон на годината.

– Възразявате ли да поогледаме наоколо, господин Фрейз?

– Не, разбира се. Нямам какво да крия.

Томи разбра, че Боб Фрейз го видя да влиза в стаята с Уолш, но не си даде труда да ги поздрави. Сега Томи се настани на стола, току-що освободен от полицая.

– Господин Фрейз, помислих си, че не сте ме познали. А сме се срещали няколко пъти.

– Много повече от няколко пъти, господин Дъгън – увери го Фрейз саркастично.

Томи кимна.

– Съвършено вярно. Да сте ходили да тичате тази сутрин?

"Дали – запита се Боб Фрейз. – Бях по анцуг. Кога ли съм го облякъл? Вчера следобед? Снощи? Тази сутрин? Последвал ли съм Натали вкъщи, когато си тръгна от ресторанта? Скарахме ли се отново?"

Изправи се.

– Господин Дъгън, писна ми от обвинителния ви маниер. Всъщност – отдавна ми писна. Още преди четири и половина години, ако трябва да съм точен. Няма да отговарям повече на въпросите ви, нито на въпросите на когото и да било друг. Ще започна да въртя телефони на приятели в Палм Бийч – ще проверя дали са виждали съпругата ми, дали не е на гости у някого.

Направи пауза.

– Но, господин Дъгън, първо ще се обадя на адвоката си. Всички въпроси, които имате към мен, задайте на него.

Джоан Ходжес преглеждаше компютърните файлове и правеше списък на пациентите на доктор Мадън от последните пет години.

Полицейски служител ѝ помагаше. Двама психолози, приятели на доктор Мадън, предложиха доброволно да участват при възстановяване на поверителните досиета, разхвърляни безразборно по пода.

Томи Дъгън помоли да ускорят процедурата. Ако досието на доктор Клайтън Уилкокс продължава да липсва, разсъждаваше той, това би означавало, че има голяма вероятност той да е убиецът.

Джоан вече уточни, че никой друг от списъка, даден ѝ от Дъгън, не е бил пациент на доктор Мадън.

– Което съвсем не означава, че някой не си е послужил с фалшиво име – предупреди я Томи. – Трябва да разберем дали не липсва и досието на друг, вписан в компютъра, защото – ако е така – ще го проверим.

Папките, по азбучен ред, стояха подредени върху дълги метални маси, поставени във всекидневната на доктор Мадън. Имената на някои, изписани върху парчета лейкопласт, липсваха, което подсказваше, че резултатите в никакъв случай не са изчерпателни.

– Нашата работа е често досадна – усмихна се полицаят на Джоан.

– Виждам.

Повече от всичко Джоан жадуваше да приключи тук и да си намери нова работа. Вече звънна в бюрото за безработни. Неколцината психиатри, познати на доктор Мадън, подхвърлиха, че биха я ангажирали, но тя искаше коренна промяна. Да продължи да работи в кабинет със същата атмосфера, само би затормозило съзнанието ѝ – непрекъснато щеше да вижда доктор Мадън зад бюрото, със стегнатата около врата корда.

Попадна на име с адрес Спринг Лейк и свъси вежди. Прочете повторно името, но не се сети за човека. Е, и без това не познава всички пациенти. Възможно е да е някой от вечерните посетители. В повечето случаи не ги виждаше.