Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Затваряйки телефона, Емили се запита защо Ник изпитва потребността да звучи като гласа на собствения ѝ здрав разум. Беше единадесет и половина. През последните два часа и половина преглеждаше ту старите полицейски досиета, ту предметите, предоставени ѝ от семейство Лорънс.

Обади се също на родителите си в Чикаго и на баба си в Олбани. Весело и бодро им разказа колко е доволна и щастлива в къщата.

Наистина е така, опита се да си внуши тя, сетила се за всичко, което премълча.

Макар и не всекидневно, но все пак достатъчно често Джулия Гордън Лорънс бе водила дневник години наред. С удоволствие щеше да прочете всяка дума, помисли си Емили, дано само семейство Лорънс ѝ позволят да го задържи по-дълго. В момента обаче се налагаше да намери в дневника информация, пряко свързва с тайнствените изчезвания и смъртта на Дъглъс. Сепна се – та тя вече не мислеше за смъртта му като за самоубийство, а го смяташе за евентуална жертва на същия човек, убил трите млади жени.

Елен Суейн е изчезнала на 31 март 1896 г.

Джулия положително е писала за това, помисли си Емили. Прегледа дневниците и откри нужната ѝ година.

Ала преди да се зачете, прецени, че е добре да направи друго. Отвори вратата от кабинета към верандата, излезе навън и погледна през улицата. Според архивите през 1950 г. пожар е унищожил къщата на семейство Картър; впоследствие изградили сегашната – абсолютно копие на викторианската сграда, опасана отвсякъде с веранда, от началото на миналия век.

Ако Маделин е седяла тук и Дъглъс или Алън са ѝ махнали да приближи...

Емили искаше да се убеди, доколко е възможен хрумналият ѝ вчера сценарий.

Мина по верандата, стигна до задната част на къщата и слезе по стъпалата в двора. Работниците бяха загладили пръстта, но по гуменките ѝ полепна кал, докато прекосяваше двора на път към дърветата, очертаващи границата на имота ѝ.

Застана до мястото, където откриха останките на двете жертви. Масивното старо дърво с ниски клони би попречило от къщата да се види какво става: дали Алън Картър е забелязал как Маделин излиза, дали после я е наранил нарочно или случайно? В това време сестрата на Маделин е имала урок по пиано; звуците му биха заглушили всякакви писъци.

Но дори събитията тогава да са се развили точно така, Емили продължаваше да се пита каква е връзката им със сегашните убийства.

Прибра се, разтвори дневника от 1896 г. и потърси какво е написано след 31 март.

На 1 април 1896 г. Джули беше отбелязала:

"Ръката ми трепери, докато пиша тези редове. Елен изчезна. Вчера се отбила да види госпожа Картър; занесла ѝ сладки – дано хапне нещо.

Госпожа Картър казала на полицията, че посещението било приятно, но кратко. Елен била някак замислена и възбудена. Госпожа Картър си почивала в шезлонг до прозореца в спалнята; проследила как Елен излиза от къщата и тръгва надолу по авеню "Хейс" към дома си. Тогава я видяла за последен път."

Следователно е минала край къщата на Алън Картър, помисли си Емили.

Прелисти бързо следващите страници и спря. Вписаното три месеца по-късно гласеше:

"Тази сутрин милата госпожа Картър бе привикана в небесния си дом. Всички сме дълбоко натъжени, но същевременно смятаме, че за нея е истинска благодат. Освободила се е от болката и мъката и сега вече е отново с любимия си син Дъглъс. През последните дни от живота си разсъдъкът ѝ бе някак объркан. Понякога имаше чувството, че Дъглъс и Маделин са в стаята при нея. Господин Картър изтърпя с изключително разбиране и дългото боледуване на съпругата си, и смъртта на сина си. Всички се надяваме бъдещето да е по-добро за него."

Ами той – съпругът и бащата, запита се Емили. За него бе писано много малко. От друга страна очевидно той и госпожа Картър не са ходили по гости и тържества. От редките споменавания за него научи името му – Ричард.

Продължи да прелиства страниците: търсеше какво още пише за Картър. До края на 1896 г. Елен Суейн фигурираше често, но Емили не откри нищо повече нито за Ричард, нито за Алън Картър.

Дневникът за 1897 г. започваше от 5 януари.

"Днес следобед бяхме на сватбата на господин Ричард Картър с Лавиния Роу. Церемонията беше скромна, защото не е изминала и година от смъртта на госпожа Картър. Никой обаче не е против щастието, споходило господин Картър. Той е изключително привлекателен мъж и едва е прехвърлил четиридесетте. Срещнал Лавиния, докато гостувала на братовчедка си, моя близка приятелка, Бет Дитрих. Лавиния е приятно момиче, овладяно и в много отношения зряло. На двадесет и три е – наполовина на възрастта на господин Картър, – но всички сме били свидетели на бракове с голяма разлика във възрастта, а някои са много успешни и щастливи.